Стивън Бруст - Феникс

Свих рамене. Мороулан кимна замислено и попита:

— А ти какво направи?

— Не си струва да го обсъждаме.

— Вероятно е убил някого — каза Алийра.

— Да не си убил някоя важна особа, което да е предизвикало гняв към Империята? — попита Мороулан.

— Хайде да сменим темата — казах.

— Както желаеш.

Джинджифилът и кимионът бяха преобладаващите миризми на масата. Лойош клечеше на лявото ми рамо и получаваше от време на време по някоя хапка. Смяташе, че джинджифилът в зеленчуците е прекалено много. Казах му, че първо на първо, такова нещо като прекалено много джинджифил няма, и че второ на второ, джерегите не ядат зеленчуци. Той тъкмо почна да ми обяснява разликата между див джерег и цивилизован джерег, когато една от слугите на Мороулан, възрастна жена, която се движеше като сериолски воден часовник и имаше черни косъмчета в сивата си коса, влезе и обяви:

— Сетра Лавоуд.

Всички станахме. Сетра влезе, поклони се леко и се настани между Алийра и мен. Винаги предпочиташе да я представят без титли — част от мистиката й, предполагам, но не можех да кажа дали е искрено, или преднамерено. Ако още не сте я срещали, представете си, ако можете, висока драгарка, облечена в черна блуза с бухнали ръкави, стегнати плътно около китките, черен панталон с крачоли, затъкнати във високи до прасците черни ботуши, сребърна верижка, от която виси талисман, изобразяващ драконова глава с два жълти скъпоценни камъка за очи, и две дълги сребърни подрънкващи неща, висящи от ушите й, които проблясват при всяко движение. Имаше високите, резки скули на Господар на дракони и острото чело на дзур. Очите й, скосени нагоре като на Господар на дзури, бяха тъмни и хлътнали, а когато надникнеш в тях, винаги изпитваш опасността да се изгубиш в хилядолетната й немряща памет. Ледоплам, с черната му дръжка на черния фон, предизвикваше ек в ума ми. Сетра беше вампир, чародей, воин и държавник. Силите й бяха легендарни. Понякога си мислех, че ми е приятелка.

— Обсъждате войната, предполагам? — каза Сетра.

— Допреди малко — отвърна Мороулан. — Имаш ли новини?

— Да. Грийнери е сключил съюз с остров Елди.

Алийра и Мороулан си размениха погледи, които не можах да разгадая, след което Мороулан каза:

— Това е твърде изненадващо, предвид историята им.

Сетра поклати глава и каза:

— Всъщност те не са били в съюз от Междуцарствието.

— Последния път, когато воювахме с Елди — каза Алийра, — Грийнери беше на наша страна.

— Да — каза Сетра. — И заради това изгубиха половината си флота.

— Флота ли? — каза Мороулан. — Че те имат ли флота?

— Имат много рибарски лодки и повечето от тях стават за дълги плавания. Рибарите им стават флотата, когато се наложи.

— Имат ли постоянна армия? — попита Алийра.

— Нищо сериозно — казах аз.

Двете ме изгледаха. Замълчах си и Мороулан се окашля и рече:

— Елди има.

— Изглежда странно — казах, — да си въобразяват, че могат да спечелят срещу Империята.

— Може би — каза Алийра — се надяват, че няма да се стигне до война.

— В такъв случай са глупави — каза Мороулан.

— Не е задължително — каза Алийра. — В миналото не са се справяли зле. Имало е девет войни с Елди и…

— Единайсет — каза Сетра. — Дванайсет, ако включим и първото нашествие на драгарите, но предполагам, че не би трябвало да го включваме.

— Все едно — каза Алийра. — Империята никога не е спечелвала решително. Ако беше, щяха да са част от нас.

Мороулан махна пренебрежително.

— Винаги са претърпявали по-големи щети от нас.

— Не винаги — възрази Алийра. — Нападнаха ни по време на бунта на Пепелява планина и трябваше да преговаряме за мир. Заради това поражение един наш общ предтеча беше обезглавен, Мороулан.

— Ах, да. Спомням си. Но като изключим това…

— А по време на петнайсетото управление на исола нападнаха отново и трябваше да търсим мир.

— По това време имаше война с Изтока.

— Е, добре, стига да не ни отвлече нещо…

— Така — прекъсна ги Сетра. — Какво все пак става в Южна Адриланка, Влад?

Първо Мороулан, а после и Алийра замълчаха и ме погледнаха, осъзнали важността на думите й.

— Добър въпрос — казах аз. — Самият аз тъкмо се чудех.

Между моите биячи и бодигардове има един тип с прякора Пръчките, заради любимото му оръжие. Повиках го в кабинета си и го накарах да седне. Седна, изпружил дългите си крака и видимо отпуснат. Пръчките винаги изглежда отпуснат. Дори когато е в акция, както имах възможност да наблюдавам отблизо по време на един скорошен инцидент, на който сега не искам да се спирам, никога не изглежда забързан или изнервен. Казах му: