Стивън Бруст - Феникс

— О!

— А защо носят онези маски?

— Кои?

— Барабанчиците.

— Хм. Не знам.

Той кимна и се повлече към синята стая. Докато излизаше, търкаше между пръстите си парчето кожа, стиснал барабана си под мишница.

Коути ме гледаше, но не можах да разгадая физиономията й.

— Телешка кожа — казах й. — Правят си барабаните от телешка кожа.

— Нищо странно, след като го научи човек.

— Може би това е проблемът ни обаче. Може би въздухът тук е твърде сух за нас.

Тя се усмихна леко.

— Отдавна го подозирам.

Кимнах и отново се отпуснах в стола си. Роуца кацна на ръката ми и ме изгледа въпросително.

— Телешка кожа — казах й и тя отлетя.

Седях в долната източна дневна на Черен замък и гледах Мороулан. Седнал, не изглеждаше толкова висок.

— Какво има, Влад?

— Искам да поговорим за революция.

Той килна глава на една страна и веждите му хвръкнаха към челото.

— Моля?

— За революция. Селско въстание. Насилие по улиците.

— И какво?

— Възможно ли е да се случи?

— Определено. Случвало се е.

— Успешно ли?

— Зависи от значението, което влагаш в тази дума. Имало е господари, които са били избити от селяните си. По време на Войната на бароните имаше един случай, при който цяло графство — мисля, че беше Дълга трева — беше превърнато в…

— Имам предвид по-дълготраен успех. Могат ли селяните да вземат властта и да я задържат?

— В Империята?

— Да.

— Невъзможно. Не и преди Цикълът да посочи текла, във всеки случай, което ще стане след няколко хиляди години. Дотогава всички ние ще сме покойници.

— Съвсем сигурен ли си?

— Че ще сме покойници?

— Не, че не може да се случи.

— Сигурен съм. Защо?

— Тази група революционери, с които се е забъркала Коути…

— Ах, да. Сетра ми спомена нещо за тях преди няколко недели.

— Сетра? Че тя откъде знае?

— Защото е Сетра.

— Мм. Какво каза?

Мороулан помълча, загледан в тавана да си припомни.

— Много малко всъщност. Като че ли беше загрижена, но не знам защо.

— Може би трябва да поговоря с нея.

— Може би. По-късно тази вечер ще прескочи насам, да обсъдим войната.

Устните ми се свиха намръщено.

— Каква война?

— Е, още не е избухнала. Но съм сигурен, че си чул новината.

— Не — отвърнах колебливо. — Каква новина?

— Един имперски товарен съд, „Песента на облаците“, е бил ударен с таран и потопен вчера от нападатели от Грийнери.

— От Грийнери? — повторих и преглътнах жлъчката. — О!

Мороулан, Алийра и моя милост обядвахме в малка пристройка, открита към тераса с изглед към земята на една миля надолу. Гледката я отбягвах. Готвачите на Мороулан бяха приготвили студена супа от патица с кимион, студени плодове асорти, кетна с дива мента и мед, пресни зеленчуци с джинджифил и чесън и вафлички, натопени в ягодово желе. По стар навик с храната Мороулан предложи няколко вина, вместо да избере по едно за всяко блюдо. Спрях се на бяло сухо от Жълтия бряг и останах на него през целия обяд, с изключение на десерта, при който превключих на това, което дядо ми щеше да нарече сливово бренди, но което драгарите наричат сливово вино.

Темата беше войната. Зелените очи на Алийра грееха лъчезарно, докато разсъждаваше за пехотни десанти на Грийнери, а Мороулан говореше замислено за морски експедиции. Аз продължавах да се опитвам да разбера защо става всичко това. След като няколко пъти отхвърли пренебрежително въпроса ми, Алийра каза:

— Откъде можем да знаем защо са го направили?

— Добре де, не е ли съществувала някаква комуникация между Империята и острова?

— Може би — каза Мороулан. — Но нищо не знаем за нея.

— Би могъл да попиташ Ноуратар.

— Не е необходимо — каза Алийра. — Тя сама ще ни каже каквото може и когато може.

Погледнах намръщено чинията си и гаврътнах чашата. Обикновено не изпивам виното си на екс… имам навика да отпивам глътка по глътка. Алийра, която държи чашата си като птиче, с два пръста, според етикета, на маса отпива деликатно, но когато е на открито, както ми се е случвало да я видя, гълта като нормален човек. Мороулан винаги държи чашата в шепа и отпива на бавни, дълги глътки, като не откъсва поглед от лицето, с което говори. Сега гледаше мен. Остави чашата си, която съдържаше нещо гъсто и тъмночервено, и рече:

— Защо те интересува толкова?

Алийра изсумтя още преди да успея да си отворя устата.

— А ти какво мислиш, братовчеде? Нали той беше точно там и всички го гонеха. Иска да разбере дали причината за случващото се сега е онова, което е направил. Не знам защо трябва да го интересува, но явно, че това иска да разбере.