Стивън Бруст - Феникс

— Веднъж ми спомена, че си свързвал музиканти с гостилници, които търсят музика.

Той кимна.

— Имаш ли още връзка с този бизнес?

— Не точно.

— Познаваш ли други в бизнеса?

— О, да. Десетина души. Държат го много затворен.

— Кажи няколко имена.

— Има една жена, Айси. С нея обаче не бих работил.

— Защо?

Той сви рамене.

— Тя като че ли никога не знае какво точно прави. А когато го прави, никога не обяснява на музиканта. Разправят, че много лъже, особено когато свива от комисионата.

— Добре. Друг кой?

— Има и един тип, Фент. Не лъже толкова, но е почти толкова некомпетентен и взима два пъти повече от всеки друг. Държи по-долните кръчми. Устройват го.

— Този може да ми потрябва. Къде мога да го намеря?

— Рибарска улица, номер четиринайсет.

— Добре. Кой друг?

— Грийнбоу. Той не е никак зле, стига да не е пиян. Д’Рай няма да те остави без работа, но много досажда и непрекъснато ще те кара свиренето ти да звучи по един и същи начин. Повечето музиканти не го харесват това.

— В името на кръвта на богинята, Пръчки, има ли изобщо някой добър в този бизнес?

— Не бих казал. Най-добрите са един екип от трима източняци, Томас, Оскар и Рабон. Държат Южна Адриланка и по-добрите гостилници в северната част на града.

— Как мога да ги намеря?

— На миля и половина нагоре по Долен Кийрон, зад „Вълча бърлога“, втория етаж.

— Знам я. Добре. Благодаря ти.

— Мога ли да попитам защо те интересува, шефе?

— Засега предпочитам да не казвам.

— Ясно. Това ли е всичко?

— Да. Кажи на Мелестав да повика Крейгар.

Щом той затвори вратата, Крейгар каза:

— А мога ли аз да попитам защо те интересува, Влад?

Подскочих, зяпнах го и казах:

— Ти през цялото време ли беше тук?

— Не знаех, че е толкова доверително.

— Все едно. Целя две неща. Едното е да видя дали мога да помогна на Айбин да си намери работа. Другото е да получа още един източник на информация в Южна Адриланка. Музикантите слушат почти толкова клюки, колкото курвите.

— Логично.

— След като вече получи информацията, защо не се свържеш с тази група зад „Вълча бърлога“?

— Какво, най-после искаш да ти свърша нещо лесно и безопасно? Разбира се. А този Айбин? Ще трябва ли първо да го чуят?

— Може би. Ще поговоря с него и ще го пратя. Но първо виж дали се интересуват от малко страничен доход, без да се налага да знаят кой им плаща.

— Добре. Нещо друго?

— Не. Нещо ново тук?

— Тевяр пак е прегрял.

— О?

— Някакъв йорич му дължал пари и почнал да се държи грубо, Тевяр решил да се оправи сам, ентусиазирал се и го претрепал. Нали го знаеш какъв е.

— Да. Идиот. Пресъживим ли е?

— Не. Строшил му е главата.

— Двоен идиот. Може ли да ни създаде неприятност?

— Не, доколкото мога да преценя. Не е оставил никакви следи.

— Това поне е добре.

— Ще правим ли нещо по въпроса?

Помислих за миг, след което поклатих глава.

— Тоя път не. Покриването на загубите би трябвало да го научи на нещо. Ако не…

— Ясно.

Лойош прелетя на рамото ми от дрешника. Почесах го по брадичката.

— Нещо за хората на Кели? Нещо за докладване.

Крейгар помръдна в стола си и обикновено безизразното му лице като че ли за миг се пребори със себе си.

— Империята е започнала мобилизация в Южна Адриланка.

— Толкова скоро?

— Само източняци при това.

— Интересно. Хората на Кели правят ли нещо по въпроса?

— Организираха някакъв марш. Около хиляда души.

Подсвирнах.

— Нещо стана ли?

— Не. Изглеждаше, че ще пуснат групи за натиск, но не го направиха.

— При хиляда побъркани източници, не съм изненадан.

— Утре вечер уж щяло да има някакво събиране, или митинг.

— Добре. Нещо друго?

— Обичайните неща. На бюрото ти са.

— Тогава отлитай. И ме дръж в течение какво става.

След като излезе, прегледах бележките, нахвърляни от него и Мелестав. Одобрих кредит за двама добри клиенти, съгласих се, че ни трябва още обзавеждане за едно от местата ми за комар, отказах молба за допълнителна охрана на друго и си направих няколко бележки в календара за делови срещи.

Нищо, което да изисква пряката ми намеса.

Всъщност почти не бях нужен за нищо.

Нещата в кантората бяха стигнали до момент, от който тя можеше да се управлява сама. Предполагам, че това трябваше да ме притесни, но всъщност бях доволен. Бях положил големи усилия, за да се стигне тъкмо до този момент. Иронията бе в това, че той настъпи точно когато ми се появи допълнителният проблем с Южна Адриланка, тъй че не можех да му се порадвам истински. Хрумна ми, че може би никога няма да доживея до времето, когато просто ще си седя и ще гледам как се изсипват парите, и ще се занимавам само с по-главните проблеми.