Стивън Бруст - Феникс

Един от най-лесните и в същото време най-ефективните начини за офанзивно прилагане на магия е просто като награбиш толкова енергия от Глобуса, колкото можеш да удържиш, без да се самоунищожиш, да я прелееш през тялото си и да я запокитиш по онзи или онова, което искаш да повредиш. Единствената защита е като награбиш толкова енергия, колкото можеш да удържиш, без да се самоунищожиш, и да я използваш, за да блокираш атаката.

Стана така, че се сдобих с един златен синджир, който, ако се използва правилно, прекъсва действието на всякакво заклинание, насочено към мен, тъй че от подобни неща съм сравнително добре защитен. Но веднъж, в разгара на една битка, която изобщо не биваше да я има, ме поразиха изотзад.

Имах чувството, че пламнах отвътре, и както ми се стори, няколко минути усещах как ми горят вените, артериите и повечето вътрешни органи. Всички мускули по тялото ми се свиха и имах чувството, че бедрените ми мускули се опитват да се откъснат от двата ми крака. Почти в същия момент един воин дракон, на около петнайсет стъпки пред мен, бе поразен от стрела и го гледах в продължение на няколко минути как пада. Замириса ми на пушек и видях, че излиза изпод ризата ми, и разбрах с ужасно болезнено чувство, че космите по гърдите и ръцете ми горят. Знаех, че сърцето ми е спряло, че очните ми ябълки са се нажежили и ме сърбят. Всякакъв звук изчезна от света, а когато се върна, беше много бавно, отначало като ужасно жужене, все едно че ме беше връхлетял цял рояк пчели. Удивих се, че не изпитвам болка, и още повече се удивих, като осъзнах, че сърцето ми бие отново. Но и тогава все още не беше свършило, защото известно време не можех да стана; усилията да задвижа краката си само ги караха да подритват. Когато, след няколко минути, все пак успях да се изправя, помня, че се опитах да вдигна рапирата си и не можех, защото опитът да пристъпя към нея ме отвеждаше в обратната посока, а усилията да протегна ръката си я караха да посегне нанякъде, където не исках. Мисля, че минаха двайсет или трийсет минути, преди ефектът да се изчерпи, през което време бях обзет от ужас, какъвто не съм изпитвал никога.

Оттогава споменът се е връщал в ума ми в странни моменти и всеки път — много силен. Не прилича на болка, която всъщност човек не запомня — инцидентът беше изгорял и мисля, че го казвам буквално, в мозъка ми — тъй че понякога всички онези усещания ме заливат и не мога да дишам, и се чудя дали няма да умра.

Този случай беше един от тях.

Инцидентът на Грийнери беше четвъртият път, в който ме бяха затваряли. Първият беше най-труден, просто защото беше първи, но никой от тях не беше лек. Когато отнемеш на някой свободата на движение, му отнемаш част от достойнството и мисълта, че това се случва на Коути, на жената, чиито очи се присвиваха, когато се усмихнеше широко, и която отмяташе главата си назад, когато се засмееше така, че тъмната й коса подскачаше по раменете й, жената, която ми беше пазила гърба, жената, която…

… жената, която не знаеше дали ме обича още, жената, която беше отхвърлила своето и моето щастие заради една кофа лозунги. Не можех да го понеса.

— Добре ли си, шефе? — попита Пръчките. Съвзех се и усетих как ме е зяпнал загрижено.

— Донякъде. Доведи Крейгар.

Отпуснах се в стола и затворих очи. След малко чух гласа на Крейгар.

— Какво става, Влад?

— Затвори вратата.

Резето, стъпките на Крейгар, тялото му, наместващо се в стола, шумът на крилата на Лойош, собственият ми дъх.

— Намери ми подробни планове на тъмниците на двореца.

— Какво?!

— Те са под Крилото на йорич.

— Какво става?

— Коути е задържана.

Прекъсване на разговора, разтеглено до хоризонта, безкрайно, извън времето.

— Не е възможно да си въобразяваш, че…

— Намери ги.

— Влад…

— Просто го направи.

— Не.

Отворих очи и го изгледах.

— Какво каза?

— Казах, не.

Изчаках го да продължи.

— Преди няколко недели изгуби самообладание и едва не се самоуби — каза той. — Ако пак се издъниш, ще се оправяш сам.

— Не съм ти искал да…

— Но няма да ти сека дърва за погребението.

Изгледах го внимателно, мислите ми затекоха бързо, въпреки че не си спомням същината. Накрая рекох:

— Махай се.

Излезе без повече приказки.

Не помня никакво гадене след телепорта до Черен замък, нито помня какво ми каза лейди Тилдра за поздрав, когато минах през портала. Намерих Мороулан и Алийра в предната стая на библиотеката, където столовете са най-удобни и където той най-много обича да седи. Тя е най-голямата, но има по-малко книги от останалите и повече място за прелистване, за седене или за крачене напред-назад.