Стивън Бруст - Феникс

Избрах си напосоки един прозорец, нисък и широк, и седнах пред него. Загледах някаква гъста мъгла, която се вихреше и през която успях да видя дървета и високи храсти, както и бързи движения, може би на дребни животни. Нямаше как да разбера дали виждам собствения си свят, или някой друг, нито пък имаше значение.

Лойош се отпусна на рамото ми и умът му се сля с моя. Върнах се към най-ранните си спомени, свързани с богинята-демон, указания от дядо ми за подходящите ритуали, приказки за битки с други богове, особено с Барлън, неин враг и неин любовник. Спомних си как я видях в Пътеките на мъртвите; гласа й, многоставните й пръсти и очите й, които сякаш минаваха през мен и едновременно се впиваха в мен. Спомних си я, когато ми бе възложила да убия краля на Грийнери; нима беше само преди няколко дни?

Докато си спомнях и се оставях да бъда изпълнен с благоговението на източняка и с почитта на драгара, ми хрумна, че кръвното жертвоприношение може да бъде извършено по много начини. Извадих камата си и срязах лявата си длан. Почти не усетих болката.

— Вийра! — извиках. — Богиньо-демон на моите предци! Идвам при теб! — Пръснах капчици кръв през прозореца.

Те изчезнаха в мъглата, която се завихри, изсветля и след няколко мига се превърна в чисто и съвсем безлично бяло. То също като че ли се отмести леко встрани и отново видях коридора, по който бях преминал, следвайки мъглата и една черна котка. На пода имаше няколко капки кръв.

Станах и прекрачих през прозореца.

Същият коридор, същото объркване на разстояние и измерение, поради безликото бяло. Този път обаче нямаше черна котка, която да ме води. Зачудих се по кой ли път да хвана и се зачудих също така дали има значение. Зад мен нямаше никакъв прозорец. Лойош помръдна на рамото ми и каза: „Натам ми се струва добре, шефе“. По спомен, и на мен ми се стори добре, тъй че прибрах камата в канията и закрачих.

Мъглата така и не се появи, тъй че може би всичко беше уредено така, че да ме улесни; богинята-демон, изглежда, много я биваше в театралните ефекти. Никаква мъгла, никаква котка, никакъв звук, но вратите като че ли се появяваха по-бързо от предишния път. В известен смисъл щеше да е най-странното, ако този коридор наистина се окажеше коридор, а не някаква фиксирана дължина, чието време за изминаване зависи от това откъде ще се появиш.

Този път се позадържах малко пред вратите, за да разгледам дърворезбата. На пръв поглед фигурите изглеждаха абстрактни, но щом се вгледах, започнах да различавам или да си представям разни неща: дървета, планина, две колелета, някакво подобие на мъжко лице, с трапчинка на брадичката, нещо друго, което можеше да мине за приказен четириног звяр, с дълго пипало на мястото на носа и два рога, стърчащи от устата му, може би нещо като океан под онова, което взех за планина, но което сега ми приличаше на прът, крепящ някаква кръгла буца.

Поклатих глава, отново погледнах и отново видях пред себе си съвсем абстрактни фигури. Кой знае колко имаше в тях и колко бях добавил?

След като нямаше какво друго да правя, почуках и изчаках много, много дълго. Отново почуках и отново почаках. Все още имах връзка с Глобуса и помислих дали да не опитам да ги тресна и да ги отворя със сила, но набързо премислих.

„Добре разсъждаваш, шефе“.

„Млъкни, Лойош. Да имаш някакви велики идеи?“

„Да. Удари й един юмрук, както се полага на източняк“.

„А ако има някакви защитни магии по нея, които унищожават всичко, което ги пипне?“

„Винаги е налице Маготрепача“.

Кимнах. Това беше идея. Постоях още малко като идиот, после въздъхнах и пуснах синджира да падне в лявата ми ръка. Замахнах с него и се спрях. „Май не е чак толкова добра идея“.

„Все нещо трябва да направиш, шефе. Ако те притесняват защитите, тресни я с Маготрепача. Ако не, или я удари с юмрук, или изчакай да видиш дали няма да се отвори сама“.

Помислих още малко, след което се ядосах на себе си, че стоя така като идиот, размахах синджира и го треснах във врата. Издрънча като метал в дърво и моментално заглъхна. Нямаше никакво усещане, не почувствах никаква магия и за щастие, Маготрепач не остави никакъв белег по вратата.

Бутнах дясното крило и то леко изскърца и се открехна. Но когато се люшна обратно, между двете крила остана цепнатина, достатъчно широка, за да си пъхна пръстите. Бутнах вратата, която се оказа толкова тежка, колкото изглеждаше, и се отвори бавно, колкото да мога да мина.

Щом пристъпих напред, видях, че въздухът засия и заискри, точно както бях забелязал, че става при появата и изчезването на Вийра. Мина ми през ума, че може би трябва да е точно така, когато прекрачвам прага на царството й.