Стивън Бруст - Феникс

— А ако допусне грешка?

Той ме изгледа замислено.

— Тази опасност винаги съществува, разбира се.

Замълчах, но се замислих върху това, което ми се каза. Все още ми се струваше малко скандално да говорим за моята богиня-покровителка по този начин, все едно че ни е обща позната, за чиито сили и слабости в характера можем да си клюкарстваме просто за да ни е по-весело. Но ако това, което ми казваха, беше вярно, то тогава тя или беше започнала някакъв заговор, който щеше, наглед случайно, да оправи всичко, или нещо се беше издънило, да се изразим така, на много високо равнище.

Или пък Мороулан и Алийра не бяха прави, разбира се.

Лейди Тилдра се появи на вратата и съобщи за пристигането на принцеса Ноуратар: херцогиня на Девет скали, графиня на Хеуинд и прочие, и прочие, и Драконовата наследничка на трона. Не беше толкова висока като Мороулан, нито толкова волева като Сетра, но все пак в движенията й не липсваше изящество.

„Бивш платен убиец“ беше пропуснато в списъка, но тя беше убиец, беше работила с Коути в един от най-търсените екипи убийци в Джерег, колкото и да беше трудно да го повярва човек тепърва, ако слушаше която и да е от двете. При това самият аз поназнайвах нещо за уменията й като боец — веднъж ме беше убила.

Ноуратар отиде до подноса със силни напитки, намери някаква кафява, която си харесваше, и си напълни един напръстник. Изпи цяла третина от него, обърна се към нас и каза:

— Императрицата е дала разрешение лейди Талтош да бъде освободена. Лейди Талтош е отказала. — След което седна и отново отпи. Лойош, на дясното ми рамо, ме стисна силно с ноктите си.

— Отказала? — казах най-сетне с глас, който, струва ми се, не трепна.

— Да — заяви Ноуратар. — Обясни, че ще изчака с приятелите си, докато не бъдат освободени всички. — Вече можех да доловя напрежението в гласа й, макар да се мъчеше да говори ясно и спокойно. Беше Господар на дракони до пръстите на краката си, също като Мороулан и Алийра, а и откакто я бяха направили Наследничката, се беше променила, тъй че вече изглеждаше много по-сдържана и уверена и от двамата. Но сега тази сдържаност беше плашеща, сякаш едва успяваше да удържи гняв, който е в състояние да унищожи Черен замък.

Забелязах всичко това някак съвсем периферно, докато самият аз се бях съсредоточил да удържа собствения си гняв, поне докато не реша към кого точно да го насоча.

След това изведнъж осъзнах кой би трябвало да е и казах:

— Лорд Мороулан, вие имате една стая, високо на върха на една кула, с много прозорци в нея. Бих искал да посетя това място.

Той ме изгледа продължително, после отговори:

— Да. Отиди, Влад. Имаш благословията ми.

Излязох през вратата и минах по коридора до широкото черно мраморно стълбище, водещо към Предната зала. Надолу по стъпалата, през Залата към Южното крило, после нагоре, на бегом покрай долната трапезария, покрай южните стаи за гости, нагоре един полуетаж, завой, още, през една тежка врата, която се отваря по моя команда, тъй като работя за Мороулан и помагам да се поставят магиите, които я пазят.

„Сигурен ли си, че идеята е добра, шефе?“

„Не съм, разбира се. Не ми задавай тъпи въпроси“.

„Извинявай“.

Стая цялата в черно, осветена от свещи, направени от восък от тлъстина, взета от задницата на коч, с фитили, направени от корени на лоза незагубниче, цялата ароматизирана с люлчин плод, тъй че всичко миришеше на утайка от сладко вино, малко преди да започне да става на оцет. Бяха запалени четири и пламъчетата им затанцуваха, за да отпразнуват пристигането ми.

Вещи от опитите на Мороулан във вещерството бяха покрили малки и по-големи маси, както и каменния му олтар, черен на фона на черната стена, едва открояващ се в далечния ъгъл. Тук бях лежал безпомощен, докато Мороулан се сражаваше с демон, отнел собствения му меч. Тук бях преговарял с духове от родината на моите предци, за да освободят душата на Некромантката. Тук се бях сразил със собственото си подобие, дошло да ме отведе в онази страна, от която няма връщане.

Но все едно, все едно. Излязох на тясното метално стълбище, което се изви и най-сетне ме отведе в Кулата на ветровете, където веднъж бях изтезавал една чародейка, за да освободи магиите, които пречеха на Мороулан да се пресъживи. Това беше съвсем наскоро и още чувствах вкуса от преживяното в устата си. Но и на това — все едно.

Най-сигурният начин да постигнеш общение с Вийра, богинята-демон, включва човешко жертвоприношение, което дядо ми ме беше накарал да се закълна, че никога няма да извърша. Но съм убеден, че ако тогава разполагах с необходимите средства, щях да го направя. Огледах се из кулата, пълна с прозорци, които не гледаха към двора долу, някои от които не гледаха към света, какъвто го познавах, някои от които не гледаха към реалността, както я разбирах. Постарах се да подготвя ума си за онова, което се канех да извърша.