Стивън Бруст - Феникс

И още докато си го помисля, тя се беше явила. Очите й ме проследиха, докато приближавах към трона й, а когато се доближих съвсем, котката, която не бях забелязал в гънките на бялата й рокля, скочи долу и ме огледа. Лойош се стегна на рамото ми.

„В тая котка има нещо, шефе…“

„Изобщо не би ме изненадало, Лойош“.

Спрях на прилично разстояние от трона и изчаках да видя дали тя ще заговори първа. Тъкмо реших, че няма, и тя каза:

— Цапаш пода ми с кръв.

Погледнах надолу. Да, наистина, дланта ми продължаваше да кърви и кръвта се стичаше по Маготрепач, който още висеше от лявата ми ръка, и бавно капеше на пода. Обърнах дланта си и Маготрепач оживя, както беше правил от време на време, изправи се във въздуха като йенди, готов за удар. Усетих лек гъдел по дланта си — потече нагоре по ръката и пред очите ми раната спря да кърви и се затвори, остана само тънък розов белег.

Не знаех, че Маготрепача може да прави това.

Увих го грижливо около лявата си китка и рекох:

— Да ти избърша ли пода?

— Може би по-късно.

Погледнах странното й издължено лице за някакви следи от хумор, но не можах да забележа такива. Разбрах обаче какво правеше лицето й толкова странно… очите й бяха разположени много високо. Не чак много, нали разбирате, но върхът на носа й стоеше малко по-ниско от челото, отколкото на човек или на драгар. Колкото повече я гледах, толкова по-странно ми се струваше. Извърнах очи настрани.

— Защо си дошъл тук? — каза тя.

Все така с извърнати настрана очи, отвърнах:

— За да те разпитам.

— Някои биха сметнали, че това е прекалено дръзко.

— Е, ами просто съм си такъв.

— Очевидно. Питай тогава.

Обърнах се отново към нея.

— Богиньо, преди те попитах защо си избрала мен да убия краля на Грийнери. Ти може би ми даде пълен отговор, а може би — не. Сега те питам следното: защо беше необходимо той да умре?

Очите й уловиха погледа ми и го задържаха и неволно потреперих. Ако намерението й беше да ме уплаши, беше успяла. Ако се опитваше да ме убеди да оттегля въпроса си, не можа. Накрая каза:

— За доброто на хората в Империята, както драгари, така и източняци.

— Великолепно — казах. — Можеш ли да бъдеш малко по-точна? Дотук резултатите са смъртта на един екипаж на драгарски товарен кораб и арестът на няколко източняци, сред които е и жена ми.

— Какво? — Веждите й се вдигнаха. Не мисля, че до този момент бях истински уплашен, но сега бях, понеже осъзнах, че съм я изненадал. Стомахът ми се стегна на възли и устата ми пресъхна.

— Организацията, в която членува жена ми…

— Всички ли са арестувани?

— Водачите, най-малкото. Кели, жена ми, още няколко други.

— Защо?

— Откъде да знам? Предполагам, защото са отказали мобилизация и…

— Отказал мобилизация? Какъв глупак. Цялата идея беше да… — Тя изведнъж млъкна.

— Какво да?

— Няма значение. Подцених арогантността му.

— Е, направо страхотно — казах аз. — Подценила си…

— Тихо — каза тя и думата изплющя като стрела покрай ухото ми. — Трябва да обмисля какво да направя, за да поправя грешката си.

— Какво искаше да постигнеш все пак?

Тя ме изгледа.

— Предпочитам засега да не ти го казвам.

— Всичко е било насочено към хората на Кели на първо място, нали? — попитах.

— Кели, както вече казах, е глупак.

— Може би, но ако може да се съди по това, което стана преди, той знае какво прави.

— Разбира се, че знае, в една тясна област. Той е социален учен, ако щеш, и в някои отношения е много сведущ. Изучавал е… но все едно.

— Кажи ми. — Не знам каква муха ми беше влязла в главата, че да започна да я разпитвам като някой клинчещ от задълженията си лакей, но го направих.

Тя присви устни.

— Добре. По време на Междуцарствието, когато твоите хора — източняците — налетяха на Империята като джерег на драконов труп…

„Амм!“

„Млъкни“.

— … бяха изкопани много подземия, лежали заровени и останали забравени от толкова време, че не би могъл да си го въобразиш дори. В някои от тях се пазеха записки, съхранени от дома Лиорн, развил умението да съхранява неща, които отдавна е трябвало да се разсипят на прах. А може би не трябва да виним тях — казано е, че никой не може да убие идеите.

— И какви идеи са били изкопани?

— Много, драги ми убиецо. Беше удивително време на растеж, тези четиристотин деветдесет и седем години на междуцарствие. Тогава магьосничеството беше почти невъзможно, тъй че само най-опитните можеха да извършат най-простите заклинания. И тези знания и умения бяха предавани, опазвани и преподавани на онези, чийто интерес е насочен в съответната посока. Какъв беше резултатът? Сега, след като Глобусът бе върнат, магьосничеството се е развило толкова силно благодарение на тези умения, че онова, което бе невъобразимо преди Междуцарствието и невъзможно по времето му, е нещо съвсем обичайно. Телепортация на такова равнище, че някои се опасяват, че ще замести напълно търговията по море и по суша. Военна магия толкова силна, че някои са убедени, че индивидуалният воин ще се превърне в част от миналото. Дори възкресението от мъртвите стана възмож…