Стивън Бруст - Феникс

Вдишах много дълбоко и без и аз да знам защо, ръцете ми извършиха автоматичните жестове да се уверят, че разните ми скрити оръжия са на полагащите им се места.

„Добре, Крейгар. Нещо друго?“

„Нищо извън обичайното“.

„Ще държим връзка“.

Носех си обичайното наметало, но беше чисто. Сивата туника беше в добра форма, а ботушите ми, макар и не съвсем подходящи за двора, не бяха съвсем зле. Бяха поизтъркани и прашни, затова се спрях в драгарската част и накарах един текла да ги почисти и лъсне, за което му платих добре. След което, за да ги опазя чисти, много предпазливо се телепортирах в околностите на Имперския палат.

Облегнах се на най-близката стена и преброих минувачите, докато стомахът ми се успокои, след което тръгнах по алеята, водеща към Джерегското крило. Отпред стояха двама старци, които се правеха на стражи (кой здравомислещ би нахлул в Джерегското крило?). Кимнах им и ги подминах. Вътре зад нещо като ниска дъбова маса седеше усмихнат младок в сиво. Попита ме по каква работа съм.

— Идвам при граф Софта — рекох му.

— Имате ли уговорена среща, милорд?

— Естествено.

— О, добре. Ей онази врата, нагоре по стълбите и по коридора, чак в дъното.

— Ясно.

— Приятен следобед, милорд.

— Благодаря.

Благородник от главата до петите, такъв съм си. Хе. Близначният двойник на младока седеше зад близначната маса. Попита ме по каква работа идвам. Масата си замълча.

— Граф Софта — казах.

— Имате ли уговорена среща, милорд?

— Не.

— Кое име да предам?

— Баронет Талтош.

Веждите му леко помръднаха нагоре, сякаш може би беше чувал името ми, но това бе всичко.

— Един момент, ако обичате. — И помълча няколко секунди. После каза: — Можете да влезете, милорд.

— Благодаря.

Една поговорка гласи: „Само исола живеят в двореца“, и сигурно е вярна. В смисъл, ако изобщо беше възможно един джерег да прилича на исола, то Софта беше точно този джерег. Беше набит, с широки гърди, широко лице, тясно чело и остро теме, а движенията му бяха гладки, бавни и като че ли обиграни. Не, всъщност не приличаше на исола, но беше почти толкова близо, колкото можеше да го докара един джерег. Кабинетът му имаше четири удобни на вид стола и изглед към двора. Всеки стол беше с по една кръгла трикрака масичка отпред, да може гостът да си постави питието, приготвено от барчето в другия край на стаята. Всичко — много приятно и с нищо незаплашващо.

Софта ми махна с ръка да се настаня.

— Баронет Талтош. Какво удоволствие. Питие? Имам фенарийско вино.

Същински исола.

— Много мило от ваша страна — отвърнах. Видях бутилката и разбрах, че има предвид бренди. — Чисто и силно. — Столът се оказа толкова мек, колкото изглеждаше. Не много добър за бързо измъкване. Зачудих се дали е преднамерено. Аз ако бях обзавеждал стаята, щеше да е.

Наля ми от питието, както и на себе си. Зачудих се дали държи точно на него, или е само от учтивост. Вероятно така и нямаше да разбера. Беше „Тузвиз“, може би най-разпространеното фенарийско бренди; добро, но нищо особено. Поне се усещаше, че в родословието му е имало и праскови.

След като и двамата поседяхме мълчаливо, наслаждавайки се на огъня на езиците ни, той заговори:

— С какво мога да ви бъда полезен, баронет?

— Империята по погрешка е арестувала жена ми, почиствайки някакъв източняшки боклук от Южна Адриланка. Бих искал да уредя освобождаването й.

Той ми кимна съчувствено.

— Разбирам. Крайно неприятно. Името й?

— Лейди Коути. Талтош, разбира се. Графиня на… да помисля… Лостгард Клефт беше май.

— Мда. Моля изчакайте за малко, насладете се на виното. Ще видя какво мога да направя.

— Благодаря.

Той излезе. Станах и надникнах през прозореца. Едва успях да различа отстрани просторния коридор на Крилото на йорич, под който бяха тъмниците. Беше със здрави стени, тъмен и строг, с тяхното знаме, веещо се отгоре, и Господарите на дракони в златните плащове на стражата феникс, обикалящи по стените. Да, щеше да е адски трудно да я измъкна със сила.

Точно под мен имаше скална градина в синьо и бяло, с изрядно фризирани лехи, осеяни с ниски криви дръвчета. Точно пред мен на висок пилон се вееше знамето на дома, стилизиран джерег, зъл, с разперени криле, протегнати напред нокти, черен на сиво поле. Не ме изпълни с никакви чувства.

След малко Софта се върна и отново седна зад бюрото си. Физиономията му беше направо гробовна.

— Изглежда — каза той, — че някой вече се е намесил в полза на лейди Коути и тя е отказала да бъде освободена. Знаете ли нещо за това?