Стивън Бруст - Феникс

— Айбин, какво правиш тук?

Той заговори, бавно както винаги, сякаш го отвличаха висшите ритми на вселената.

— Дойдох да благодаря, че си ми намерил тази работа.

— О. Няма защо. Добре върви, както разбирам.

— Добре? Свирихме само една нощ заедно и ни поканиха утре да свирим за Императрицата.

— За имперското новогодишното празненство?

— Май че да. Макар че времето е странно за Нова година. На острова годината започва през зимата.

— Напролет изглежда по-логично, нали?

Той сви рамене.

— Във всеки случай — продължих, — Нова година в Двореца е голяма работа. Много съм впечат… хмм.

— Какво има?

— А? Нищо. — Изведнъж ми беше хрумнало, че аз бях заклал неговия крал, а той пък щеше да се яви пред Императрицата. Ако самият той всъщност се окажеше убиец, значи я бях подредил точно толкова елегантно, колкото ако го бях мислил нарочно. Премислих набързо дали да не направя нещо по въпроса, но бързо реших, че не е моя работа. Ако се окажеше убиец, може би щеше да ми се наложи да се разчистя, преди да са проследили връзката между Айбин и мен, но иначе какво толкова?

Отидох в кабинета си, като помолих Мелестав да извика Крейгар. Седнах и се съсредоточих върху вратата, така че успях да го забележа, когато влезе. Хвърли ми само един поглед и каза:

— Кой е обектът?

— Торонан.

— Самият той? Той ли ни гони, или ние него? Не че има значение.

— Честно казано, нито едното, нито другото. Тайфата на Кели е била арестувана по негова поръчка. Искам да разберем какво цели.

— Звучи добре. Как?

— Купуваш някой от организацията му, разбира се.

— Да бе. Просто ей така го купувам.

— Ако беше лесно, Крейгар, щях да го направя сам.

Той примига.

— Приятно е да чуя, че го казваш на глас, след толкова…

— Зарежи.

— Като стана дума…

— Е?

— Ще го светнем ли?

— Не, надявам се. Вече ми се събра много. Още едно и някои хора ще почнат да се изнервят — хора, които не искам да изнервям. Освен това сега ми е легнала на ръцете и Южна Адриланка; повече територия не ми трябва.

Той кимна.

— Точно това си мислех и аз. Добре, ще видя дали някой в организацията му се продава. — Стана, спря се и каза: — Мислиш ли, че той е купил някой от нашите?

— Няма как да го разбера. Възможно е. Но не смятам да изпадам в параноя заради това.

— Разбирам.

— А, и донеси ми, моля те, пълен комплект оръжия. Време му е.

— Ясно. Скоро се връщам. — Излезе необичайно умислен.

Два часа по-късно, когато привършвах с процедурата по смяната на оръжията, Мелестав влезе в кабинета ми.

— Писмо по куриер, шефе.

— О, нима? Някой се прави на много официален. Остави ли те да го срежеш?

— Да. Заповядай.

Огледах сгънатия подпечатан лист и не разбрах нищо. Печата не познах, но не мисля, че има повече от три или четири печата, които бих познал. Не съм сигурен, че знам собствения си. Отворих го, прочетох го и се замислих.

— Какво има, шефе?

— Какво? О, господинът, който ме покани преди няколко дни, иска да се видим отново, но този път не бърза.

— Торонан?

— Същият.

— Мислиш, че е нагласено?

— Трудно е да се каже. Иска аз да кажа времето и мястото, утре или вдругиден. Би било трудно да се нагласи.

— Добре, Влад — каза Крейгар. — Искаш ли да уредя охраната?

— Адски държа.

— Ясно. Значи това го поемам аз. Къде?

— Ще помисля. Ще кажа на Мелестав, когато реша.

Той излезе да го уреди.

„Какво мислиш, че е, шефе?“

„Не знам. Надявам се да не е поредната война; не мисля, че ще мога да се справя“.

„И аз“.

„Май трябва да се разкарвам вече от този бизнес, Лойош“.

„Май трябва, шефе“.

Замълча, а аз се замислих. Може би трябваше да се махам… да се махам от всичко това. Убиването на хора за пари, печеленето от текла и разни други тъпаци май ми стигаше. Сигурно щях да мога да…

Да мога какво? Какво щях да правя? Опитах се да си представя как живея като Мороулан или Алийра, спокойничко и кротко на някое парче земя, и как гледам теклите да работят по нивите — или не гледам, все тая. Седя, размотавам се, забавлявам се с разни любопитни нещица, които ми се изпречват на пътя. Не, просто не можех да си го представя. Може би съществуването ми беше безсмислено според всякакви по-велики схеми на нещата, но поне не бездействах.

Да, но беше ли това достатъчно оправдание за всички неща, които трябваше да върша, само за да остана жив и в бизнеса? Добре де, защо преди всичко изпитвах тази необходимост да се оправдавам? Отчасти заради Коути, предполагах. Тя беше точно там, където знаех, че не искам да бъда аз, останала без грижи и недоволна от себе си, и се беше справила, замесвайки се с някаква пасмина безумци, посветили се на благородна кауза. Друго какво? Е, дядо ми, когото уважавах повече от всички на света. Той знаеше какво правя и когато го попитах, ми каза мнението си. Голям глупак бях, че го попитах.