Стивън Бруст - Феникс

„Сега не е там, Влад. Ще трябва да изчакаш до утре“.

„Така излиза“.

„Защо не премислиш цялата работа тогава? Можеш да…“

„Благодаря, Крейгар. Ще се видим утре“.

От шума на тълпата музиката едва се чуваше. После музикантите спряха, обявиха, че са приключили и че след тях ще свири някой друг, което ме изненада. Хвърлих в паничката един империал, платих за храната и пиенето и тръгнах към къщи с Айбин. Дълго време мълчахме, след което подхвърлих:

— Много добре звучеше.

— Мда. Онова си го биваше. Забеляза ли фалшивите седемдесет и два такта, дето ги мушках в седемнайсетките?

— Ъ, ами, всъщност не.

Той кимна.

— Всъщност не бяха седемдесет и двойка, щото трябва да удариш първия, шест-седем-осем, после десет, и шестнайсет-седемнайсет на всеки интервал, но донякъде се получава, ако го отиграеш уж, че всеки трети интервал е… — Продължи в същия дух, а аз кимах и издавах звуци, изразяващи любопитство. Пръчките, който вървеше отпред, изостана малко да слуша и двамата се увлякоха в някакъв спор за странни неща, които не бяха много в моята област. Все още се чудех кой всъщност е Айбин и дали ще убие Императрицата.

Не че ме интересуваше.

„А какво те интересува, шефе?“, попита Лойош, докато се изкачвахме по стъпалата към къщи.

„Да измъкна Коути от затвора“.

„А след това?“

„Не ми задавай трудни въпроси, Лойош“.

Поканих Пръчките и Светулката на чаша вино преди да си тръгнат. Светулката отказа, но Пръчките знае какво вино държа вкъщи, тъй че повлече крак точно зад мен, през вратата.

Това, което най-силно ме впечатли, мисля, беше колко бързо се бе задвижил Торонан. Беше — колко? Няма и половин час, откакто се разделихме. Убиецът чакаше точно зад вратата на жилището ми и нито Лойош, нито аз го бяхме усетили. Но Пръчките, както казах, беше точно зад мен и когато камата изсвистя към тила ми, реагира, като ме бутна встрани и напред в стаята. Претъркалях се и се изправих тъкмо навреме, за да видя Пръчките, хванал двете си палки, да ги набива много яко в темето му. Типът се смъкна на пода. Усетих парене на врата, опипах и видях, че ръката ми е оцапана с кръв. Можех само да се надявам, че оръжието не е било намазано с отрова. Усетих, че съм се разтреперил.

— Добра работа — казах на Пръчките. В отговор той се смъкна на пода. Едва тогава забелязах стилета, забил се в гърлото му и щръкнал откъм тила.

Айбин влезе в стаята и коленичи до Пръчките, чиито очи зееха отворени и изцъклени. Лойош кацна на рамото ми и ме близна по ухото. Огледах трупа на охранителя си и видях, че гръбнакът му е прерязан много изрядно. В бизнеса това се нарича късметлийски удар.

Час по-късно телата вече ги нямаше, а Крейгар седеше в дневната с мен. Треперенето ми вече спираше. Постепенно.

— В собствения ми дом, Крейгар — казах може би за девети път.

— Знам, шефе.

— Това просто не се прави.

Айбин беше в стаята си, да си побарабани, както каза, за да можел да се съвземе. Крейгар ми отвърна:

— Знам обаче защо са го направили.

— Какво имаш предвид?

— Помниш ли преди няколко недели? Ти не нахълта ли в жилището на един, за да измъкнеш информация от него?

Вдишах много дълбоко.

— Да.

— Ето ти отговора. Ти наруши правилата и те нарушиха правилата. Така става, Влад.

— Трябваше да се сетя.

— Мда.

Преди не повече от месец Пръчките беше отказал една оферта на шефа ми. Отказът му го превърна в мишена и аз бях спасил живота му, както той преди малко бе спасил моя. И за какво?

— Не мисля, че трябва да оставаш повече тук, Влад.

— Няма, Крейгар. Благодаря. Вече се оправих.

— Ще изчакам, докато напуснеш, ако нямаш нищо против.

— Да, добре.

Подхвърлих на Айбин, че жилището може би няма да е безопасно за пренощуване.

— Няма проблеми — каза той. — Имам приятел, при който мога да се настаня.

— Добре. Ще се видим скоро.

Крейгар ме придружи по стълбите и ме остави, след като се увери, че е безопасно.

„Къде отиваме, шефе?“

„В един познат хан в другия край на града“.

„Защо там?“

„Защото е срещу работното място на Боралиной“.

„Аха. А Торонан? Нали той беше този, дето…“

„Майната му на Торонан. Майната му на отмъщението. Първо си връщам Коути“.

Пътят бе цели три часа пешком, но мисля, че ми се отрази добре.

На другата сутрин станах рано и се побих пред хана, където бях прекарал нощта. Стоях в сянката на вратата и чаках. Роуца прехвърчаше съвсем невинно наоколо и тероризираше градските безпризорни джереги, а Лойош чакаше с мен. Бях се заредил с цели шест часа здравословен сън, последван от три чаши клава и препечен хляб с козе сирене. От хълма вляво духаше напорист хаплив вятър, плющеше в лицето ми и будеше размисли за преходността на старото и невъобразимия характер на предстоящото.