Стивън Бруст - Феникс

Денят не беше лош за убийство, не беше лош и за умиране, стига да предстоеше едното или другото.

Макар да нямах никаква представа как изглежда Боралиной, не ми беше трудно да го позная по двамата охранители, които го предшестваха, по един от всяка страна, и другите двама след него. При това бяха добри. Прехвърлих разсеяно в главата си възможностите да го закова, както си върви по улицата, и стигнах до извода, че ще трябва да подкупя поне двама, а може би трима от охраната му, за да имам някакъв що-годе разумен шанс. Очевидно си държаха на работата и трябваше много бързо да се отместя, за да не ме забележат. Боралиной беше облечен скъпо и вървеше така, сякаш го знае. Помислих, че сигурно изглежда добре в имперския двор, със съвършено черната си къдрава коса, с пръстените по ръцете и с тези деликатни и изискани стъпки. Сигурно беше напарфюмиран и несъмнено имаше ароматизирана кърпичка под яката в случай, че му се наложи да срещне някой с лош дъх.

Влезе в кожарския дюкян, в чието дъно се помещаваше кабинетът му. Повиках Роуца на другото ми рамо и влязох след него. Винаги съм обичал миризмата на прясна кожа, въпреки че тук май беше прекалено силна, предполагам заради всевъзможните миризми на масла и мазила, използвани в този тайнствен занаят. В предната част на дюкяна висяха елеци и палта, а по-навътре един стар валиста усърдно бодеше с дебела игла и шиеше нещо, което ми заприлича на кожена бутилка. Защо някой ще иска да пие от кожена бутилка — не знам.

Преди да ме е забелязал, минах покрай него и се озовах пред стълбището. На площадката горе имаше двама джереги — не изглеждаха особено дружелюбни. Изгледаха ме, сякаш се чудеха дали само да ме предизвикат, или направо да ме свалят на място. Стигнах горе жив и рекох:

— Влад Талтош, да се види с лорд Боралиной.

По-ниският от двамата каза:

— Покана?

— Не.

— Тогава изчакай.

— Добре.

Той се съсредоточи за миг, кимна сякаш на себе си и попита:

— Защо искаш да го видиш? — Гласът му прозвуча като ламаринен. Зъбите ми за малко да изскърцат.

— По личен въпрос.

— Тогава направи жертва.

Усмихна се през зъби. Зачудих се дали нарочно не държи зъбите си издадени напред, просто за ефект. Съсредоточи се отново, след което пак ми каза:

— Изчакай.

След минута или две стоене и взаимно гледане накриво, ниският каза:

— Аре влизай, шефът ш’ти даде пет минути.

— О, колко щастлив ден — рекох и ги подминах.

В следващата стая имаше петима души, един зад бюрото, а четиримата — насядали наоколо. Моментално разбрах, че са убийци до един. Онзи зад бюрото ми кимна, а останалите ме погледнаха, както аз поглеждам оскубана кокошка, преди да я напълня с гъби, чесън и тарагон.

Вратите бяха три. Посочих средната, зададох въпрос с вежди, отвърнаха ми с кимване и влязох. Бюрото му беше голямо и той седеше зад него, сякаш мястото му е точно там. С него имаше двама джереги, единият кротък и хърбав, с изпито лице и трапчинка на брадичката, който можеше да е или писар, или магьосник, а другият — як, с хладния поглед на тип, който е готов да убие всеки, по всяко време и по какъвто и да е повод. Когато влязох, той помръдна рамене и прокара длан по брадичката си, жест, от който разбрах, че проверява дали всичките изненади под наметалото му са си на мястото и готови. Автоматично прокарах длан през косата си и наместих токата на наметалото си. Моите си бяха на място.

В стаята нямаше прозорци и, както се уверих след бързо озъртане — никакви други пътища за изход. Бях готов да се обзаложа, че някъде има скрита врата, защото при тези хора е така, но не можах да я открия. Лойош помръдна неловко на рамото ми — на него също не му харесваше, че няма авариен изход. Роуца, на другото ми рамо, прихвана малко от нервността му. Очите на Боралиной се спряха бавно на единия и на другия джерег, след което погледнаха мен.

— Чувал съм за вас, лорд Талтош — каза той.

— И аз за вас, ваше благородие.

— Поискахте да поговорите с мен. Слушам ви.

— Въпросът е личен, ваше благородие.

Без да сваля очи от мен, той каза:

— Кор, Н’ваан, това няма да го обсъждате с никого.

Значи това щеше да е най-доброто, което щеше да ми се предложи.

— Дошъл съм при вас за семеен съвет, ваше благородие — казах.

— Съжалявам. Не съм женен.

— Какъв срам, ваше благородие. Бракът е блаженство, знаете ли. Но съм убеден, че въпреки това ваше благородие би могъл да ми помогне.

Той извади ароматна кърпичка от яката си, размаха я пред лицето си, изтри устата си с нея, смачка я в ръката си и се отпусна в стола.