Стивън Бруст - Феникс

Не съм кой знае какъв магьосник, но пък и не е нужно кой знае какво магьосничество, за да запечаташ една врата, и няколкото секунди, които ми даде това, се оказаха решаващи.

„Двама яки типове те чакат тук, шефе. Сега ще ги отвлечем… ойй!“

„Добре ли си, Лойош?“

„За малко, шефе“.

„Кажи ми кога“.

„Изчакай… задръж…“ Стиснах Маготрепача в лявата си ръка и съжалих, че нямам трета ръка, с която да хвана няколко стрели. „Давай!“ И се втурнах през вратата.

Лойош и Роуца наистина ги бяха отвлекли, а върхът на рапирата ми се заби в нечие гърло и съвсем отвлече единия. Другият, който отчаяно махаше с едната си ръка да се опази от Роуца, ме зяпна и направи някакви жестове с другата си ръка, но Маготрепача се въртеше дивашки пред мен и успя да спре заклинанието, каквото и да беше. Посякох няколко пъти към него, просто за да му дам повод за размисъл, след което излязох през вратата, затръшнах я и направих малкия номер със запечатването, след което хукнах презглава надолу по стълбите.

Кожарят, изглежда, си беше кожар и нищо повече, защото единствената му реакция, щом ме видя с окървавената рапира, бе да изпищи и да се скрие, след което се оказах на улицата, прекосих я на бегом и свих зад една от сградите.

„Телепортираме, приятели“.

„Ами ако ни проследят?“

„Само гледай“. Напрегнах сили и цъфнах на двора на Черен замък, където един гост винаги е в безопасност, нещо, в което отдавна съм се уверил. Не повърнах, но последствията от телепорта ме принудиха да падна на колене и светът около мен се завъртя. Гледката със земята на цяла миля надолу също не помогна особено, но това, че знаех, че съм в безопасност, макар и за миг компенсира неудобствата.

След малко се изправих и закрачих към голямата двукрила врата. Сърцето ми думкаше като барабана на Айбин.

Лейди Тилдра ме насочи към кабинета на третия етаж, в Южното крило, където заварих Мороулан с Деймар, за когото вече съм споменавал. Деймар е много тънък и ръбест екземпляр, с острия нос, брадичка и челюст на дома на Ястреба, омекотени от широко чело и раздалечени очи. Лойош прелетя да поздрави Мороулан. Роуца, странно защо, отлетя при Деймар, когото не беше срещала досега, и остана на рамото му през целия разговор.

Мороулан и Деймар седяха изгърбени над една маса. Между тях имаше нещо, което ми заприлича на голям черен скъпоценен камък. Подбутваха го с пръсти и го зяпаха все едно, че е някакво животинче и искат да разберат дали е живо. Бяха им нужни няколко мига, докато ме забележат. Деймар вдигна глава и каза:

— О, здрасти, Влад.

— Добрутро. Какво е това?

— Това — каза Мороулан — е черният камък Феникс.

— Не съм чувал за него — признах.

— Подобен е на златния камък Феникс — подсказа ми Деймар.

— Аха. Само дето е черен вместо златен.

— Точно така — каза Деймар, без да забелязва сарказма ми.

— Какво е златният камък Феникс? — попитах.

— Ами — обясни Деймар, — след като намерихме черния, почнахме да ровим в библиотеката на Мороулан и се натъкнахме на няколко упоменавания за него.

— Мороулан — рекох, — ще благоволиш ли да ме въведеш в нещата?

— Спомняш ли си — каза Мороулан — затруднението, което имахме на острова с псионичния контакт?

— Да. Деймар беше прекъснат, доколкото помня.

Той престана да чеше Роуца по брадичката и ме погледна.

— Не бях прекъснат. Направо рухнах от усилието да поддържам контакта.

Зяпнах го.

— Ти?

— Аз.

— Богове!

— Да.

— Единственото място, където се среща камъкът Феникс, е на източното и южното крайбрежие на Грийнери — каза Мороулан. — По същество никаква психична дейност не може да преодолее ефекта на камъка, а концентрацията му на острова е достатъчна, за да го направи недостижим.

— Тогава защо двамата с Лойош можехме да общуваме?

— Точно така — каза Мороулан. — Това е същинският въпрос. Единствената идея, до която можах да стигна, е, че връзката между вещер и познайник е фундаментално различна от псионичната комуникация. Но в какво е различна — не знам. Тъкмо се канех да се свържа с теб, но след като така и така си тук, навярно ще се съгласиш да ни помогнеш с няколко експеримента, за да определим точно това.

„Не съм убеден, че ми харесва, шефе“.

„С мен ставаме двама“.

— Моментът май не е най-подходящ — казах на Мороулан.

Той вдигна вежди и ме изгледа.

— Защо? Да не би да се е случило нещо?

— А, нищо особено. Още веднъж се забърсах покрай смъртта, но какво значи там един път в повече?