Стивън Бруст - Феникс

— Говорите за жената, която се движи с онези пакостници в Южна Адриланка.

— Тя е единствената жена, която имам, ваше благородие. Мога да ви уверя, че никак няма да ми хареса да я загубя.

— Защо идвате при мен?

— Защото онези хора са арестувани по ваше разпореждане. Склонен съм да мисля, че можете да уредите освобождаването на един от тях.

— Какво ви кара да мислите, че аз съм го уредил?

— Снощи ме споходи сън, ваше благородие. Ние източняците вярваме в сънищата.

— Разбирам. — Наведе се над бюрото и се вторачи в мен. — Слушайте какво ще ви кажа, баронет Талтош, за да не ми се налага да се повтарям. Тези пакостници правят пакости, и не само в Южна Адриланка. Пакостите, които правят, се отразяват на всичко, което става в останалата част на града и извън неговите граници. Вече имаме сериозни съкращения в доходите си в няколко области, стигащи чак до текла, които започват да стават прекалено умни за това, което им се полага. Ако всичко това ставаше от само себе си, както и да е: нямаше да се намеся. Но то не става от само себе си, става заради тези хора. И кой стои най-отпред, за да става всичко това? Вашата жена стои, Талтош. Един джерег. Империята се обърна към нас, чрез представителя ни, и се оплака. Отказват наши петиции заради неприятностите, предизвикани от тази ваша източняшка жена джерег. Това не можем да го позволим.

— Да, аз уредих да бъдат арестувани — продължи той. — Дори ще ви кажа как, Талтош. Накарах един от моите магьосници да гръмне един стражеви пост в Южна Адриланка и да разхвърля наоколо позиви така, че да изглежда, че са го направили те. Шокира ли ви това? Не би трябвало. Те трябваше да бъдат отстранени и аз ги отстраних. Но ако не бях го направил достатъчно ефикасно, щях да го направя отново.

— Съжалявам, че е замесена вашата жена, лорд Талтош, казвам ви го искрено. — Гледаше ме в очите. — Но просто имате лош късмет. Да я пусна? Тъкмо нея най-много държах да хванат. Така че ще трябва да го понесете. Идете си и си намерете някоя друга. Ако зависи от мен, ще гние в имперските тъмници, докато Великото море на хаоса залее Империята. Това е всичко, което имам да ви кажа. Щастлива Нова година.

„Кротко, шефе“.

„Знам, Лойош. Опитвам се. Ти държиш Роуца под контрол, нали?“ В първия момент не казах нищо — опитвах се да овладея гнева си и се стараех да не ми проличи. След което заговорих много бавно и много внимателно, за да съм сигурен, че не правя грешка.

— Значи вие сте уредили жена ми да бъде арестувана от Империята?

— Да.

— Тоест, специално моята жена?

— Да.

Изгледах го веднъж отгоре до долу и казах:

— Знаеш ли, мисля, че ще ти тегля един голям бой.

— Не, няма да можеш — каза той и се съсредоточи съвсем за кратко. Вратата зад мен се отвори и когато се обърнах, през нея нахлуха петима. Всички държаха ками: несъмнено бяха очаквали това. Обърнах се отново и видях, че Боралиной е избутал стола си назад, а двамата, които стояха отстрани, пристъпиха между него и мен. Якият извади къс меч. Настъпи ужасна тишина, сякаш времето между две изтупвания на сърцето се проточи през цял океан от движения, задържайки света точно такъв, какъвто си е, само за миг, който продължи цяла вечност.

— Прав си — казах накрая. — Няма да те набия. Ще те убия.

Много интересно… ако бяха по-малко, сигурно нямаше да мога да се измъкна. Но стаята всъщност не беше достатъчно голяма, за да могат всички да действат едновременно, особено ако им скочех пръв; което и направих. Лойош ми показваше достатъчно ясно какво става зад мен, за да мога да метна две от камите си в коремите на двамата точно пред мен, което ги позабави доста, а в същото време Роуца налетя срещу най-опасния от тях — магьосника.

Извърнах се светкавично и хвърлих напосоки шепа стрелички към тримата, застанали между мен и вратата, след което се метнах встрани да избегна това, което можеха да ми причинят тези зад мен. Изхвърчах през вратата преди да са успели да се съвземат. Лойош излетя в коридора да види какво ни очаква напред, а аз се обърнах към вратата.

Остана ми време само колкото да извадя рапирата, което понякога е пречка срещу дългите драгарски мечове, но свърши страшно добра работа срещу джерега, налитащ към мен с камата си. Отрязах му я заедно с ръката и посякох врата му с две бързи движения на китката, с които дядо ми щеше да се гордее, след което отстъпих няколко крачки.

Извадих нож за мятане в лявата си ръка в мига, в който Роуца излетя през вратата и продължи напред да помогне на Лойош в случай, че е изпаднал в беда. Вийра, богиньо моя, какъв екип бяхме само в този ден! Якият с късия меч изникна на прага и ножът ми го порази в гърдите. Не падна, което беше чудесно, тъй като тялото му прегради много добре изхода. Лойош ми подаде сигнал от съседната стая, че всичко е чисто, профучах през нея и след това — надолу по стълбите.