Стивън Бруст - Феникс

И не знам как името ми беше изскочило, а след като изкарах няколко недели в имперските тъмници, ми заповядаха да свидетелствам „под Глобуса“, в присъствието на самата Императрица и на всички онези перове на дома Джерег, които нямат никаква власт в ръководенето на организацията. Питаха ме неща от рода на: „Кога за последен път го видяхте жив?“, а аз отговарях: „О, де да знам, той си беше умрял“, и ме упрекваха много сурово. Попитаха ме за мнение кой според мен може да го е убил и казах, че съм убеден, че сам се е убил. Глобусът показа, че говоря самата истина, и си беше така; да ми се плете в краката, както правеше той, беше все едно сам да си проси смъртта. Единственият път, когато Глобусът ме хвана в лъжа, беше когато подхвърлих нещо от рода колко смазан се чувствам, че трябва да говоря пред такова величайшо събрание.

Помня, че хвърлих един-два погледа на Императрицата, която седеше зад мен и вляво, и се чудех какво ли мисли тя за цялата работа. Реших, че като за драгарка е симпатична, но подробностите не помня освен очите й, които бяха златни.

Този път забелязах малко повече. След един смътен период, изпълнен с чувството, че ме прехвърлят от един учтив служител на друг още по-учтив, и в който трябваше да изреждам имената и титлите си повече пъти, отколкото за цяла година, най-сетне бях допуснат в имперската тронна зала и тогава чух името си, пристъпих напред и за първи път този ден забелязах заобикалящата ме среда, както и самия себе си вътре. Светеха свещници и глобуси и беше фрашкано с аристократи, всички в празнично настроение или преструващи се, че са в празнично настроение.

Забелязах и нея, също така. Носеше рокля с цвета на очите и косата си, а лицето й беше с форма на сърце, веждите й — високи и тънки. Стоях пред нея в Залата на Феникса. Тронът й бе изваян от оникс и украсен със злато, с изображенията на Седемнадесетте дома. Инстинктивно потърсих джерега и забелязах част от крило близо до дясната й ръка. Също така различих ненатрапващи се черни възглавнички на трона и не знаех дали това трябва да ме развесели, или не.

Сенешалът обяви пристигането ми и пристъпих напред, удостоявайки я с най-изящния поклон, на който бях способен. На Лойош му се наложи да се намести на рамото ми, за да не падне, но мисля, че го направи много изискано.

— Посрещаме ви с добре дошли, баронет Талтош — заяви тя. Гласът й беше просто глас; в смисъл, не знам какво съм очаквал, но бях изненадан, че говори като някой, който си хвали кориандъра на пазара.

— Благодаря, ваше величество. Единственото, за което моля, е да ви служа.

— Нима, баронет? — Изглеждаше развеселена. — Подозирам, че тук Глобусът щеше да засече лъжа. Обикновено сте по-предпазлив в измъкванията си.

Помнеше.

— Удоволствие е, че не ми се налага да увъртам пред ваше величество. Предпочитам да лъжа директно.

Тя се изкиска, което не ме изненада. Това, което ме изненада, беше липсата на възмутено мърморене от страна на безликите придворни зад мен. Може би познаваха владетелката си.

— Ще трябва да си поговорим с вас — каза тя. — Изчакайте, моля.

Както ме бяха инструктирали, отстъпих седемнайсет крачки назад и после встрани. Чудех се дали едночасовото гледане на имперски работи ще е скучно, или напротив — интересно. Всъщност се оказа изненадващо, тъй като за момент бях забравил за празненствата, а първото, което забелязах, беше Айбин, който държеше барабана си под мишница и разговаряше с певец, когото познавах, и един, когото не познавах — стискаше в ръката си инструмент, подобен на източняшкия хеж’ду.

Отидох при тях и ги поздравих. Айбин изглеждаше леко изненадан, че ме вижда, но също така — някак унесен. Тоди се оказа по-общителен и ме представи на другия музикант, атира на име Дав-Хоел.

— Значи вече сте трима — казах на Тоди.

— Всъщност трябваше да сме четирима, но Андлер отказа да свири пред Нейно величество.

— Отказал?

— Той е йорич и е ядосан за, нали знаете, мобилизацията в Южна Адриланка и стражите феникс, тези неща.

— Не искам да слушам за това — казах аз. Тоди кимна все едно, че разбира, в което се съмнявах. — Както и да е. Желая ви успех.

Скоро след това ги обявиха. Тоди почна да пее някаква стара кръчмарска песен за това как се правят свещи, пълна със солени закачки и лоши рими, но аз наблюдавах Айбин. Имаше същата унесена усмивка както винаги, сякаш чува нещо, което ти не можеш да чуеш, или вижда през полузатворените си очи нещо, което ти не можеш да видиш.