Стивън Бруст - Феникс

— Мм. Какво ще е необходимо, за да осигуря освобождаването й въпреки нейния отказ?

— Ами, не съм сигурен, лорд Талтош. Такъв отказ е нещо почти нечувано, а едно принудително освобождаване, не знам, може би една заповед на Императрицата би свършила работа.

— Несъмнено, несъмнено. — Станах, върнах се при прозореца и погледнах през него. Покрачих малко из кабинета и краченето ме доведе зад стола на Софта. Той ме остави да застана зад него, но забелязах напрежението във вратните му мускули. Дворцов представител или не, все пак беше джерег, а не исола. — Трудна ситуация — казах. — Вероятно нищо не може да се направи.

— Вероятно не — каза той, все така без да се обръща към мен. — Макар че определено бих искал да помогна с каквото мога.

— Добре, добре — казах аз. — В такъв случай вероятно бихте могли да ми кажете нещо. — Докато говорех, съвсем небрежно сложих ръка на рамото му. Вече усетих напрежението, но ръцете му останаха спокойни, отпуснати пред очите ми на бюрото. Бяхме на десет стъпки от вратата. — Само от любопитство, от колко време не се е проливала кръв тук, в Крилото на джерег?

— Не и след Междуцарствието, лорд Талтош.

— Би било много лошо за интересите на организацията да се допусне подобна жестокост да се случи точно тук, нали така?

— Много лошо. Надявам се, че не намеквате за такова нещо.

Облегнах се на рамото му, много леко.

— Аз ли? Не, ни най-малко. Не бих си и помислил за такова нещо. Просто си говорим.

— Разбирам. Какво искахте да научите?

— Кой уреди да бъдат арестувани тези източняци?

Последва едва доловимо стягане на мускулите, но не повече.

— Как кой? Императрицата, лорд Талтош.

— По ваша молба, граф Софта. И аз много държа да разбера кой от моите колеги ви е помолил да внесете тази молба.

— Струва ми се, че сте зле информиран, лорд Талтош.

— А вие чували ли сте за мен, граф Софта?

Ръката ми не пусна рамото му, но не се и стегна, нито направих някакво друго движение. Той не каза нищо в продължение на три секунди, след което изсумтя:

— Ще ми е нужно много време, докато го разбера, а очаквам много скоро голям брой посетители.

— Да, предполагам, че очаквате. Но при тези обстоятелства съм готов да остана толкова, колкото е необходимо. Сигурен съм, че посетителите ви ще го разберат.

— Би могло да се окаже много скъпо.

— Готов съм да платя. Все пак става въпрос за жена ми, знаете ли.

— Да…

— Така че цената е без значение.

— Предполагам…

— Вероятно ще е най-добре за вас, ако съберете информацията.

Почти го усетих как претегля възможностите и се мъчи да избере най-доброто, което може да каже, най-доброто, което да направи.

— Може да има последствия…

— Не храня абсолютно никакво съмнение, че ще има. Приемам ги.

— Всички?

— Каквото и да стане. Но се надявам, че вашата информация е пълна и точна, иначе може да има последствия, които не предвиждате.

— Да. Торонан.

— Не съм изненадан. Знаете ли защо?

— Не.

— Добре. Ще ми окажете ли честта да ме придружите навън до улицата?

— С най-голямо удоволствие, лорд Талтош.

— Да се поразходим тогава.

Направихме го усмихнати, с ръката ми нежно отпусната на гърба му. Щом стигнахме улицата, се огледах да се уверя, че няма никой наблизо, и се съсредоточих за телепорт. Пуснах Маготрепача да падне в лявата ми ръка за всеки случай.

— Граф Софта, бих искал да ви благодаря за помощта.

— Плодовете на вашето проучване ще бъдат моята награда, баронет Талтош.

— Несъмнено. Още едно нещо обаче.

— Да?

— Тузвизкото, с което ме почерпихте. Беше съвсем добро, но е бренди, не е вино. Би трябвало да го запомните.

— Благодаря ви, лорд Талтош. Ще го запомня.

Пуснах го и оставих телепорта да се задейства.

Когато влязох в кантората си, ме посрещна необичайна гледка, необяснима с подготовката за празненствата в следващите два дни… Пръчките беше вътре, държеше съвсем леко палките си, сякаш си играе с тях, а до него, съвсем не на място в яркото си островитянско облекло и шапката от норска, беше Айбин. Двамата си говореха тихо и за нещо много тайнствено, Айбин сочеше пръчките, а Пръчките жестикулираше с тях. Вероятно сравнавяха изкуството на пердаха с пръчки и барабаненето. Като помислиш, идеята не беше толкова странна… и двете изискваха отпускане и напрягане в нужната степен, скорост и ловкост, и добър усет за ритъм, контрол на тялото и концентрация на ума. Интересен възглед.

Но в този момент не мислех за това. Казах: