Стивън Бруст - Феникс

— Какво общо има всичко това с Кели?

— А? Моите извинения, нетърпеливи ми източняко. По онова време твоите хора откриха неща, неща, които възхождат чак от онези, които първи откриха този свят.

— Дженоините?

— Преди дженоините.

— Кои са те?

— Все едно. Но дотогава под земята лежаха заспали идеи, съхранени от много, много време. И дори след като бяха изкопани, никой не ги разбираше близо двеста години, докато този Кели…

— Богиньо, не разбирам.

Тя въздъхна.

— Кели сложи ръка на истината за начина, по който действа обществото, в какво се крие силата и властта, и разбира причините за обществената несправедливост. Но тази истина е валидна за друго време и за друго място. Той изгради организация около тези идеи и заради тяхната истинност организацията му процъфтява. Но истината, на която той основава действията си, горивото за този огън, който той запалва, няма такава сила в Империята. Може би след десет хиляди години, или след сто хиляди, но не и сега. И със своите действия той обрича хората си на изтребление. Разбираш ли? Той гради свят на идеи, под които няма основа. Когато те се сринат… — Гласът й заглъхна.

— Защо не му го кажеш това?

— Правила съм го. Той не ми вярва.

— Защо не го убиеш?

— Не можеш да убиеш идеи, като убиеш онзи, който ги отстоява. Както торът подпомага растежа на дървото, така и кръвта…

— Значи — казах, — си решила да предизвикаш война, смятайки, че те ще тръгнат в поход и ще забравят воплите си, за да могат да се бият за отечеството си. Това не…

— Кели — прекъсна ме тя — се оказа по-умен, отколкото мислех, проклет да е дано. Достатъчно умен е, за да унищожи всеки източняк и повечето текла в Южна Адриланка.

— Какво ще направиш?

— Ще обмисля въпроса.

— А какво искаш да направя аз?

— Ще те върна веднага вкъщи. Трябва да го обмисля. — Махна с дясната си ръка и аз отново се озовах пред един прозорец в кулата на Мороулан. Прозорецът гледаше към лицето на богинята-демон, която се вторачи в мен и каза: — И стой настрана от тази неприятност, разбра ли?

Прозорецът загасна и отново почерня.

Мороулан и Алийра си бяха там, където ги оставих. Ноуратар си беше заминала. Проверих през Глобуса и открих, че съм се бавил само два часа, като повечето от това време беше отишло в качването и слизането от кулата. Седнах и рекох:

— Е, сега можеш да ми напълниш отново чашата.

Мороулан ми наля и попита:

— Е?

— Какво „е“?

— Какво стана? Склонен съм да допусна, че току-що си имал някакво вълнуващо преживяване.

— Всъщност да. Не открих обаче нищо, което да ми помогне да измъкна Коути от имперските тъмници.

Алийра помръдна на стола си и попита:

— Видя ли се с Вийра?

— Да.

— Е, и тя какво каза?

— Много неща, Алийра. Няма значение.

Мороулан ме изгледа замислено — сигурно се чудеше дали да настоява за повече информация. Май се отказа. Алийра се беше намръщила.

— Е, добре — каза тя след малко. — Значи се връщаме на поредния план за нахлуване в затвор. Напоследък го правим доста често. Чудя се дали картите щяха да го предскажат, ако си бях направила труда да ги погледна.

— Не мисля, че предстои нахлуване в затвор — казах.

Алийра извърна сините си очи към мен.

— Защо не?

— Щом Коути не иска да приеме имперска прошка, какво те кара да мислиш, че ще приеме да я измъкнат със сила?

Алийра сви рамене.

— Просто ще трябва да измъкнем цялата им банда, нищо повече.

Поклатих глава.

— Не мисля, че ще тръгнат. Смятам, че ще пожелаят да останат в затвора, докато не бъдат освободени всички.

— Какво те кара да мислиш така?

— Говорил съм с тях. Знам как разсъждават.

— Те са луди — каза Алийра.

— Това е по-вярно, отколкото предполагаш.

— И така — намеси се Мороулан, който не изглеждаше особено щастлив от идеята да нахлуваме в имперските тъмници, — какво предлагаш?

— Не съм сигурен. Ще трябва да го обмисля. Но знам какво ще направя най-напред: ще разбера какво, проклетите му капки по пода на Вийра, става в Южна Адриланка.

— Капки по пода на Вийра? — попита Мороулан. — Това май не съм го чувал досега.

— Да — казах аз. — Предполагам, че не си.

Следващият ден щеше да е къс. Тоест, беше денят преди Празненството за Нова година, така че повечето хора работеха до обед. Аз държах хората си на работа, тъй като „Светите дни“ са от най-доходните за бизнеса ни, но давах на всички бонуси. Нямах представа дали тези, които трябваше да видя, ще работят през целия ден, през част от деня или изобщо нямаше да работят, затова се събудих по-рано от обичайното. Закусих и прекарах известно време в хвърляне на разни неща, за да ги ловят джерегите във въздуха и да се боричкат.