Стивън Бруст - Феникс

По време на една пауза между многото рев се добрах до Юинта и проследих погледа й.

— Не прилича много на дръжка на банан — отбелязах.

— Какво?

— Все едно.

— Дай сигнал! — И Юинта предаде командата на един мургав изгърбен моряк, който заситни нанякъде. Грийнери, чийто край вече виждах съвсем ясно, сякаш беше направен от тъмносива скала.

— Ще го пропуснем май — рекох.

Юинта не си направи труда да ми отговори, а предаде някакви числа от моряка на капитана. Последваха нови команди и с много пращене на прътовете отгоре, докато предното платно се обръщаше, се понесохме право към острова, само за да минем покрай него и сякаш щяхме да го пропуснем от другата страна. Този начин на пътуване ми се стори адски неефикасен, но не отворих уста.

„Знаеш ли, шефе, щеше да е доста забавно“.

„Тъкмо си мислех същото. Но мисля, че рано или късно щеше да ми омръзне“.

„Сигурно. Няма много смърт“.

Прозвуча ми малко дразнещо. Замислих се дали не беше донякъде вярно. Вече виждах очертанията на острова, няколко дървета и зелено петно зад тях, сигурно селска земя. На толкова малко място орната земя сигурно беше ценна.

„Цял остров с текла“, каза Лойош.

„Стига да го погледнеш така“.

„Нямат си домове“.

„Тъй че може всички да са джереги“.

Той се изсмя псионично в главата ми.

Тогава започна да ме обзема някакво странно и необяснимо чувство за покой. Не, не покой; по-скоро тишина — все едно че някакъв шум, който бях чувал толкова постоянно, че бях престанал да го забелязвам, изведнъж секна. Зачудих се, но точно в този момент не можех да си го обясня — трябваше да следя внимателно какво става наоколо.

Тласъците на вълните върху кораба изведнъж намаляха и се оказахме в много голям залив. Бях видял мачтите на по-големите кораби; сега виждах самите кораби — толкова големи, че не можеха да се опрат в кейовете, които стърчаха навътре във водата. По-наблизо имаше много по-малки съдове и лодки и си отбелязах наум, „аварийния изход“. След още минута успях да забележа проблясващите цветове на един от кейовете… сменяха се в някаква особена последователност, все едно че подаваха сигнали. Погледнах зад себе си и видях, че Юинта вече стои на мостика до капитана и размахва жълт и червен флаг към кея.

Вятърът все още беше силен и моряците бяха твърде заети със смъкването на платната и размотаването на големите въжени намотки. Придвижих се назад и се шмугнах между големите сандъци, откъдето бях започнал пътуването.

„Добре, Лойош. Поемай и гледай да не се набъркаш в някоя неприятност, докато не пристигна“.

„Ти се пази от неприятности, шефе; мен никой няма да ме забележи“.

Отлетя, а аз зачаках. Виждах малко от нещата, които ставаха на кораба, и чувах само звуците от усилващата се дейност на екипажа, докато накрая платната сякаш рухнаха в себе си. Това почти моментално беше последвано от силен сблъсък и разбрах, че сме пристигнали.

Трескавата дейност продължи. Връзваха се въжета, прибираха се платна, на пристанището се прехвърляха бурета и сандъци. В един момент на борда имаше вече няколко пристанищни работници, всички с гръб към мен. Слязох долу с Юинта и тя ми посочи един празен сандък.

— Това сигурно ще го намразя — отбелязах аз.

— Платил си си за привилегията.

Наместих се, колкото можах. Веднъж бях правил нещо подобно, когато се промъкнах в един замък на чародей атира в буре за вино, но очаквах, че сегашното няма да продължи толкова дълго. Неудобно беше, но не чак толкова зле, освен ъгъла, под който се оказа извит вратът ми.

Юинта закова капака и ме остави сам за по-дълго, отколкото смятах, че ще трае; толкова дълго, че взех да мисля дали да не взема да изпадна в паника, но после надигнаха сандъка с мен вътре. Докато ме носеха, се изкушавах да изрева да го дават малко по-полека, защото с всяка стъпка получавах по още един оток по различни места от анатомията си.

„Виждам те, шефе. Сега те носят по пристанището, към някакъв фургон. Вече си на около триста разкрача от кея… така, ето го и фургона“.

Не бяха много внимателни. Ругатните запазих за себе си.

„Окей, шефе. Всичко изглежда добре. Изчакай да го натоварят“.

Викам повечето да го пропусна, а? Изчаках, после ме подкараха и ме разтовариха в нещо, което според Лойош трябваше да е редица складове, на няколкостотин стъпки от пристанището. Поседях си там около два часа, докато Лойош не ми каза, че всички, изглежда, са си заминали, след което с трясък се заизмъквах навън. По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Вратата на склада обаче не беше заключена, тъй че щом краката ми се задвижиха, не беше трудно да изляза.