Стивън Бруст - Феникс

„И аз, шефе. Но изглежда забавно“.

„Дано“.

„По-добре е от онова мазе в Южна Адриланка“.

„Дано“.

Слънцето залязваше и видях устието на залива. Моряците се оживиха и след малко излязохме в открито море. Опипах отново талисмана. Чудех се дали ще мога да спя. Настаних се колкото може по-удобно и се постарах да се отдам на приятни мисли.

Когато си мисля за дома Орка, се сещам най-вече за младите, да речем на по сто — сто и петдесет години, и то главно мъжкари. Като малък все се набутвах на групи от тях, мотаещи се край ресторанта на баща ми… гаменстваха и притесняваха минувачите — предимно източняците и особено мен. Винаги съм се чудил защо това го правят точно орките. Дали беше просто защото остават твърде много време сами, докато родителите им плават по море? Дали имаше нещо общо със самата орка, която плува най-често на стада и избива всичко, което е по-малко от нея? Вече знам… трябва да е, защото ядат прекалено много осолена кетна.

Моля да ме разберете, не че не понасям солена кетна. Корава е и е доста безвкусна, да, но не и непременно неприятна. Но докато си седях в малкия ъгъл на „Гордостта на Чорба“, загърнат срещу студения утринен бриз, и ми връчиха няколко мръвки и парче плоска питка с чаша вода, си дадох сметка, че трябва да ядат много от нея и че, ами това просто можеше да направи нещо на човек. Не бяха виновни те.

На другата сутрин, когато се надигнах и погледнах напред, вятърът духаше в лицето ми и това ме накара да се зачудя как ветровете тласкат кораба все пак, но не попитах. Никой около мен не изглеждаше особено дружелюбен. Разделих си осолената кетна с Лойош, който я хареса повече от мен. Все още не мислех какво ще направя, защото нямаше смисъл. Все още не знаех достатъчно, а празните разсъждения могат да доведат до предпоставени идеи, които могат да доведат до грешки. Вместо това се загледах във водата, която беше зелена, и се заслушах във вълните, пляскащи по хълбоците на кораба, и в разговора на моряците около мен. Ръсеха ругатни повече и от драконите, макар и с по-малко въображение.

Мъжът, който беше донесъл храната, стоеше до мен, гледаше морето и дъвчеше мръвка. Явно бях последният, получил храна. Огледах лицето му. Беше старо и набръчкано, с много хлътнали светлосини очи, което е необичайно за драгар от какъвто и да било дом. Взираше се в морето някак унесено, сякаш си говореше с него.

Рекох:

— Благодаря за храната. — Той изпръхтя, без да откъсва очи от морето. — Нещо специално ли гледаме?

— Не — отвърна той с мекия акцент на източните райони на Империята.

Всъщност трябва да уточня, че когато си на кораб, има едно постоянно подрусване, също като на конски гръб (усещане, което няма да ви описвам подробно, не ви интересува). Но в рамките на това постоянно подрусване не съществуват две движения на кораба, които да си приличат. Погледах известно време океана заедно със събеседника си и казах:

— И никога не спира, а?

Той ме изгледа за пръв път, но изражението му не говореше нищо. Обърна се отново към морето и каза:

— Никога не спира. Винаги си е един и същ и винаги се движи. Никога не ми омръзва да го гледам. — Кимна ми и закрачи към задницата на кораба. Кърмата, както й викат.

Откъм левия борд, там, където седях аз, за миг над водната повърхност се показа двойка орки, след което отново се гмурнаха. Продължих да гледам и това се повтори, малко по-близо, след това се потрети. Бяха гладки и много изящни; горди. Бяха много красиви.

— Да, такива са — каза Юинта, появила се до мен.

Обърнах се и я погледнах.

— Какво?

— Наистина са красиви.

Не бях усетил, че съм го изрекъл на глас. Кимнах и отново се обърнах към морето, но повече не се появиха.

— Тези са късоопашати — каза Юинта. — Забеляза ли белите петна по гърбовете им? Докато са млади, обикновено плуват на двойки. След това се събират на по-големи групи.

— Опашките им не изглеждаха особено къси — отбелязах.

— Не бяха. Тези бяха женски. Мъжките са с по-къси опашки.

— Защо е така?

Тя се намръщи.

— Просто е така.

Над нас имаше чайки, летяха ниско над водата. Казвали са ми, че това означавало, че сме близо до суша, но не виждах суша. Другите признаци на живот не бяха много. Толкова много вода, а бяхме сами. Платната бяха издути и почти не издаваха звук, освен скърцането на прътите по мачтата от време на време, в отговор на лекото извъртане на кораба или смяната на посоката на вятъра. По-рано бяха заплющели силно, когато вятърът изведнъж бе променил решението си накъде точно да ни подкара и с каква бързина. През нощта бях привикнал с движенията на кораба и сега почти не ги забелязвах.