Стивън Бруст: Феникс

— Има един остров на запад от Империята. Казва се Грийнери.

— Знам го. Между Северен пристан и Елди, нали?

— Точно така. Там живеят около четиристотин хиляди души. Много от тях са рибари. Имат също така овощни градини за търговия с континента, както и скъпоценни камъни, с които също търгуват.

— Драгари има ли?

— Да. Но не са имперски поданици. Нямат определен дом, така че никой от тях няма връзка с Глобуса. Имат крал. Налага се той да умре.

— Тогава защо просто не го убиеш?

— Няма как да се появя там. Целият остров е защитен от магия, а тази защита пречи да се появя там в каквато и да е форма.

— Защо?

— Не е нужно да го знаеш.

— О!

— И запомни, че докато си там, няма да можеш да разчиташ на връзката си с Глобуса.

— Защо така?

— Не е нужно да го знаеш.

— Разбирам. Е, аз бездруго не използвам много магьосничество.

— Знам. Това е една от причините да искам да го направиш точно ти. Съгласен ли си?

За малко бях изкушен да попитам защо, но не ми беше работа. Като стана дума за работа обаче…

— Каква е офертата?

Признавам, че последното го казах с лека ирония. В смисъл, какво щях да направя, ако реши да не ми плати? Да откажа? Но тя отвърна:

— Колко взимаш обикновено?

— Никога не съм убивал крал. Да кажем, десет хиляди империала.

— Мога да направя за теб други неща.

— Не, благодаря. Твърде много приказки съм слушал за хора, чиито желания се изпълняват. Най-добре си е кеш.

— Добре. Е, ще го направиш ли?

— Разбира се. В момента нямам нищо спешно.

— Добре — каза богинята-демон.

— Нещо, което трябва да знам?

— Кралят се казва Харо.

— Искаш го непресъживим, предполагам?

— Те нямат връзка с Глобуса.

— Аха. Значи не би трябвало да е проблем. Хмм, богиньо?

— Да.

— Защо точно аз?

— Ами, Влад — каза тя и ми прозвуча малко непривично, че ми говори на малко име. — Това ти е професия, нали?

Въздъхнах.

— Тъкмо се канех да се измъквам от тоя бизнес.

— Може би — каза тя — е още рано. — Усмихна ми се, очите й сякаш се завъртяха около осите си, а аз отново се озовах в същото мазе в Южна Адриланка. Изчаках, но не се чуваше нищо. Надникнах бързо, после — малко по-продължително, след това се показах навън, прибрах трите си ножа за мятане, качих се по стъпалата и излязох от къщата. От нападателите ми нямаше и помен.

„Мелестав? Казах ти да пратиш Крейгар при мен“.

„Вече го направих, шефе“.

„Тогава къде… Ох!“

— Е, Крейгар?

— Ммм?

— Ще бъда извън града известно време.

— Колко?

— Не съм сигурен. Една-две недели вероятно.

— Добре. Ще се погрижа за нещата тук.

— Хубаво. И дръж под око стария ни приятел Херт.

— Смяташ, че може да реши да удари по теб?

— Ти как мислиш?

— Възможно е.

— Така. И ще ми трябва телепорт за утре следобед.

— Докъде?

— Северен пристан.

— Какво се гласи?

— Нищо особено. Ще ти кажа, като се върна.

— Е, ще чакам да чуя кой е умрял в Северен пристан.

— Много смешно. Всъщност не е точно Северен пристан, а Грийнери. Какво знаеш за него?

— Не много. Островно кралство, не е част от Империята.

— Точно така. Разбери, каквото можеш.

— Добре. Какво точно ни интересува?

— Размери, местоположение на столицата, такива неща. Ако намериш карти, ще е добре. На острова, както и на столицата.

— Мисля, че няма да ми отнеме много време. До довечера ще ги имам.

— Хубаво. И не искам никой да научи, че събираш информацията. Тази работа може да се размирише и не искам да ни свързват с нея.

— Ясно. А Южна Адриланка?

— Какво по-точно?

— Някакви специални указания?

— Не. Знаеш какво съм започнал тук. Продължаваш го. Полека.

— Ясно. Е, късмет.

— Благодаря.

Изкачих бавно стъпалата до жилището си. Чувствах се неописуемо състарен. Лойош изхвърча от рамото ми и започна да гушка вратле (съвсем буквално) с Роуца. Коути днес се беше облякла в зелено, с червено шалче около шията, което подчертаваше няколкото почти невидими лунички по нослето й. Дългата й кестенява коса беше спусната надолу, небрежно сресана — ефект, който ми допадаше много. Остави книгата си, една от „историите“ на Паарфи, и ме поздрави хладно, без фалшива топлота.

— Как мина денят? — попитах.

— Нормално. — Какво да ми каже? Не изпитвах кой знае какъв интерес към подробностите около дейностите й с Кели и бандата му бунтовници, сбърканяци или каквито там се падаха. — А твоят?

— Интересно. Видях се с Ноиш-па.

Усмихна се чак сега. Ако в този момент между двама ни изобщо имаше нещо, то бе обичта ни към дядо ни.