Стивън Бруст - Феникс

— Какво каза?

— Тревожи се за нас.

— Той вярва в семейството.

— Аз също. Подозирам, че е наследствено.

Тя се усмихна отново. Можех да умра за тази усмивка.

— Трябва да поговорим с Алийра. Може би е изолирала гена.

Усмивката изчезна, а аз продължих да гледам устните й, на които беше стояла доскоро. Вгледах се в очите й. Винаги я гледах в очите, когато се любехме. Мигът се проточи и извърнах поглед, седнах срещу нея и казах:

— Какво ще правим? — Гласът ми излезе почти на шепот; чак да не помисли човек, че този разговор вече го бяхме повтаряли няколко пъти под различна форма.

— Не знам, Владимир. Наистина те обичам, но сега ни разделят толкова много неща…

— Мога да напусна организацията. — Казвах го не за първи път.

— Не и преди да го пожелаеш по свои причини, а не защото аз не го одобрявам. — И тя не го казваше за първи път. При това иронията в тези думи не беше малка: самата тя съвсем до неотдавна беше член на един от най-опасните екипи убийци, дебнещи по улиците на Адриланка.

Помълчахме известно време, докато се мъчех да реша как да й кажа за останалата част от деня си. Накрая рекох:

— Няма да съм тук известно време.

— О?

— Да. Работа. Отвъд голямото солено море. Отвъд хоризонта. Ще отплавам отвъд…

— Кога ще се върнеш?

— Не съм сигурен. Не повече от една-две недели, надявам се.

— Пиши, като си намериш работа — каза тя.

За Северен пристан не мога да ви разкажа кой знае какво (между другото би трябвало да се нарича Западен пристан, но както и да е), тъй като всъщност не можах да го видя добре. Видях само крайбрежния район, който много трудно можеше да се сравни с крайбрежието на Адриланка. Беше по-мръсно и по-празно, с по-малко гостилници и повече запустели места. Хрумна ми — в първите няколко минути, докато все още не бях се съвзел от телепорта, — че е така, защото Адриланка все пак беше оживено пристанище, докато Северен пристан все още не беше се съвзел след Бедствието на Ейдрон и Междуцарствието.

Все пак един-два пъти на ден имаше кораби, които тръгваха за Елди или пристигаха оттам, както и няколко, които плаваха покрай брега. От корабите, заминаващи за Елди, много се отбиваха на Грийнери, който се падаше повече или по-малко на пътя им, като се вземат предвид приливите и ветровете. (Лично аз нищо не разбирах от приливи и ветрове, но след като също така не знаех почти нищо за разположението на тези острови, не ми беше трудно да повярвам на всичко, което ми казват.)

Все едно, след по-малко от час си намерих кораб и се наложи да чакаме само няколко часа. Бях пристигнал рано следобеда. Вдигнахме котвата малко преди здрач.

Понякога се чудя дали моряците не взимат уроци по правене на странни и объркващи неща, само за да впечатлят останалите хора на борда. Бяха десетима, дърпаха разни въжета, връзваха неща, отвързваха други неща, подреждаха сандъци и крачеха много целеустремено по палубата. Капитанът ми се представи като „баронеса Мъл-еди-какво си-иникс“, но доколкото схванах, името й беше Трайс, когато не я наричаха „капитане“. Изглеждаше здравенячка като за драгарка, със стегнато лице и енергична. Единственият друг офицер се казваше Юинта, имаше дълъг нос и голяма уста и винаги изглеждаше полузаспала.

Капитанът ме поздрави без особен ентусиазъм и с вежливата молба да „си държиш задника настрана от пътя ми, нали, мустак?“ Лойош на рамото ми предизвика повече интерес, но не и коментар. Толкова по-добре. Корабът се оказа един от онези, които наричат „екип“, предназначен, както ми обясниха, за къси океански преходи. Беше с дължина около шейсет стъпки и имаше една мачта с две квадратни платна, едно малко триъгълно платно отпред, и трето, представляващо малко по-голям квадрат — отзад. Разположих се на палубата между две големи бурета, от които миришеше на вино. Вятърът заплющя приятно в платната, след като ги изпънаха и затегнаха, по което време развързаха някакви въжета и бяхме избутани от кея от двама пристанищни работници, боравещи с прътове, които едва ли щях да мога да повдигна. Работниците, както и екипажът и офицерите, бяха от дома Орка. На мачтата се вееше флаг, на който беше изобразена орка, копие и нещо подобно на кула на замък или укрепление.

Преди да потеглим ми дадоха талисман против морска болест. Сега го опипах и се зарадвах, че го има. Макар че, честно казано, корабът не се клатеше толкова, колкото се опасявах.

„Никога не бях се качвал на такова нещо, Лойош“.