Стивън Бруст: Атира

Не вечеря Савн мълчеше — беше се отвял нанякъде. Танер и Манер не забелязаха, много бяха уморени за приказки. Сестра му бъбреше непрекъснато, но и да забеляза, че Савн не се включва в разговора, не каза нищо. Единственият път, когато проговори, беше когато Ма го попита какво е научил днес при майстор Знахар, а той само сви рамене и измърмори, че е намествал кокали, а после сестра му се разбъбри пак колко глупави били познатите й момичета и колко я дразнело, че трябва да си общува с тях.

След вечеря Савн помогна в къщната работа — малкото, което можеше да се направи на немощната вълшебна светлина на Танер. Трябваше да се нацепят дърва за разпалка (Танер и Манер сечаха едрите цепеници — казваха, че Савн още не бил пораснал достатъчно), трябваше да се почисти в кошарата с кетна, че да не привлече лешояди, а и сечивата за утрешната жътва трябваше да се почистят.

След като привърши, той отиде зад плевника, седна на един пън и заслуша нощната песен на гургулицата, някъде отзад. Гургулицата щеше скоро да си тръгне, да отлети на юг до пролетта, и щеше да отведе със себе си белогръбчето, червеношийката и крадливчето. Но за първи път Савн се зачуди къде ли щяха да заминат и как ли изглежда всичко там. Трябваше да е много топло за тях лете, иначе щяха да си стоят, но като оставим това, какво ли беше? Дали там живееха хора и ако да, как ли изглеждаха? Дали имаше там някой Савн, който гледа птиците и се чуди какво става, когато отново отлетят на север?

И си представи внезапно един друг Савн, Савн, гол до кръста и плувнал в пот, който се озърта през рамо.

„Мога просто да замина — помисли той. — Без да се прибера вътре, за да си взема нещо, просто да замина. Да разбера къде отива гургулицата и кой живее там, и как изглеждат там. Мога да го направя веднага“. Но знаеше, че няма да го направи. Щеше да си остане тук и…

И какво?

Изведнъж си помисли за джерегите, които беше видял на покрива на Тем. Летящите влечуги също ядяха леш, също както, в друг смисъл, го правеха онези от дома Джерег. Савн беше виждал много от животните, но не и от благородниците от този дом. Какво ли щеше да е да срещне някой?

„Защо изведнъж започнах да мисля за тези неща?“

И: „Какво става с мен?“ Изведнъж усети замайване и за малко щеше да се смъкне на земята, защото мигът бе толкова чудесен, колкото и страшен. Не искаше да диша, а усещаше съвсем ясно, че го прави, усещаше как въздухът нахлува в дробовете му и излиза от тях и даже как изпълва цялото му тяло — нещо невъзможно. И имаше пред него някакъв широк друм, с тухлени стени от двете страни, и небе, което беше ужасно черно. Пътят продължаваше цяла вечност и той знаеше, че някъде напред има разклонения, които можеха да водят накъде ли не. И над тях се извисяваше ликът на източняка, когото бе срещнал днес, и по някакъв начин източнякът отваряше някои от тези пътеки, а други затваряше. И се пълнеше сърцето му с радост от загубата и с болка пред всяка нова възможност.

С една част на съзнанието той разбираше какво става — някои го наричаха „Докосването на боговете“ и разправяха, че имало мистици от дома Атира, които прекарвали целия си живот в това състояние. Беше чувал от приятели за такива преживелици, но не им беше вярвал много. „Все едно, че докосваш целия свят наведнъж“, разправяше Корал. „Все едно, че можеш да видиш всичко наоколо си и даже да надникнеш вътре във всичко“, беше разправял един, но кой — не помнеше. А сегашното беше точно това, но и не само това.

Какво означаваше то? Щеше ли да го промени? По какъв начин? Щеше ли пак да си е той, когато свършеше?

И после свърши — отиде си толкова бързо, колкото беше дошло. Гургулицата продължаваше да пее, а щурецът й пригласяше. Той вдиша няколко пъти дълбоко и се постара да жигоса преживяното в паметта си, че да може да го изпита отново. Какво ли биха казали Ма и Та? А Корал? Полий нямаше да му повярва, но все едно. Все едно беше дали някой ще му повярва. Всъщност той изобщо нямаше да им каже. Нямаше да каже дори на майстор Знахар. Беше си негово и щеше да си го остави така, защото разбираше едно — можеше да замине, стига да поиска.

Макар никога да не беше мислил за това, го разбираше с всички сетива на тялото си; можеше да избере или живота на знахар в Мала чука, или нещо неизвестно, по широкия свят. Кое от двете щеше да избере? И кога?

Седеше и се чудеше. След малко нощният студ на ранната есен го накара да потръпне и той се прибра вътре.

Наричаха я Роуца и понякога дори отговаряше на това име.