Стивън Бруст: Атира

— Не очаквах, че някой ще мине по този път.

— Малцина минават оттук — рече му Савн все едно, че говореше на човек, сиреч на равен. — Майсторът ми живее нагоре по пътя, а по тоя натам е имението на Господаря на Мала чука.

Странникът кимна. Очите и косата му бяха тъмнокафяви, почти черни, и над устната му растяха гъсти косми, и ако беше човек, щеше да мине за нисък и плещест, но тази фигура, помисли си Савн, може би беше нормална при източняците. Изглеждаше малко кривокрак и главата му сякаш беше издадена малко напред от раменете, сякаш не беше поставена съвсем на място и можеше всеки момент да падне. Също така в гласа му се долавяше нещо странно, което младежът не можа да си обясни.

Савн се окашля и рече:

— Аз да не би, хм, да ви прекъснах нещо?

Непознатият се усмихна, но не стана ясно що за мисъл или чувство предизвика усмивката му.

— За вещерството знаеш ли?

— Не много.

— Все едно.

— В смисъл, знам, че вие, хм, че се практикува от… вие това ли правехте?

Странникът продължаваше да се усмихва.

— Казвам се Влад.

— Аз съм Савн.

Отвърна му с поклон, като на равен. Чак по-късно на Савн му хрумна, че е трябвало да се обиди от това. После онзи, дето се нарече Влад, каза:

— Ти си първият, когото срещам край това село. Как се нарича?

— Мала чука.

— Има ли някаква малка чука наблизо?

Савн кимна.

— Ей натам. — И посочи пътя, по който бе дошъл.

— Е, значи името си е на място.

— Вие от юг ли сте?

— Да. Говорът ми не го ли издава?

Савн кимна и попита:

— Къде от юг?

— О, от много места.

— Дали ще е, хм, учтиво, да ви попитам какво трябваше да направи заклинанието ви? Нищо не разбирам от вещерство.

Влад му отвърна с любезна усмивка.

— Няма да е неучтиво. Стига да не настояваш да ти отговоря.

— О.

Зачуди се дали трябва да го приеме за отказ и реши, че май ще е по-безопасно. Трудно беше да се разбере какво означават физиономиите на източняка и това за пръв път накара Савн да осъзнае колко зависи от хорските изражения да се разбере какво казват.

— Ще се задържите ли дълго тъдява?

— Не знам. Може би. Зависи как ще тръгне. Обикновено не се задържам дълго никъде. Но като стана дума за това, можеш ли да ми препоръчаш някой хан?

Савн примига.

— Не разбирам.

— Странноприемница?

Савн поклати глава объркан.

— Ние тук сме дружелюбен народ, общо взето…

— Някъде, където може да се преспи?

— А! Тем дава стаи на пътници.

— Добре. Къде е?

Савн се поколеба малко, после отвърна:

— Аз самият отивам натам. Ако искате, можем да вървим заедно.

Влад на свой ред се поколеба, после рече:

— Сигурен ли си, че няма да има неприятности?

— Никакви. Бездруго ще мина покрай къщата на Тем.

— Чудесно. Напред тогава, о, кураж, и да не спъва страх петите ни.

— Какво?

— „Кулата и дървото“, второ действие, четвърта сцена. Все едно. Води.

Щом поеха по пътя за имението, Влад попита:

— Та закъде казваш, че си тръгнал?

— Връщам се вкъщи от деня ми при майстор Знахар. Чирак съм му.

— Прости ми за невежеството, но кой е майстор Знахар?

— Той ни е Знахаря — каза гордо Савн. — В целия ни край има само трима като него.

— И хубаво, че ги има. Той и на господаря на Мала чука ли служи?

— Какво? О, не — отвърна стъписан Савн. Хич не му беше хрумвало досега, че баронът може да легне болен или да се нарани. Макар че като си го помисли сега, защо да не беше възможно? — Негова милост, ами… не знам той какво прави, но майстор Знахар си е наш.

Източнякът кимна, сякаш тези думи потвърждаваха нещо, което знаеше или за което се досещаше.

— А какво правиш там?

— Много неща. Днес помагах на майстор Знахаря в приготвянето на шина за ръката на Дейм Сприхавия и преговорихме „Деветте стеги за крайници“.

— Изглежда интересно.

— И, разбира се, уча се да разказвам истории.

— Истории?

— Ами да.

— Не разбирам.

Савн се намръщи, после попита:

— Не разказват ли всички Знахари истории?

— Не и там, откъдето съм.

— От юга ли сте?

— От много места съм.

— О, ясно. Ами, разказваш му на човека истории, за да му отвлечеш ума, докато го цериш.

— Звучи логично. И аз съм разказвал доста истории.

— Така ли? Обичам да слушам истории. Може да ми…

— Не, едва ли. Обстоятелствата бяха особени. Един все ми плащаше, за да му разказвам за живота си, така и не разбрах защо. Но парите бяха добри. А и успя да ме убеди, че никой друг няма да чуе за тях.

— Вие това ли правите? Разказвате истории?