Стивън Бруст: Атира

Източникът се засмя сърдечно.

— Не. Не бих казал. Напоследък просто скитам.

— Отивате към нещо или бягате от нещо?

Влад го погледна малко накриво.

— Проницателен въпрос. Колко годишен си? Всъщност все едно. Я кажи, какво готвят там, където ме водиш?

— Главно салата по това време. Жътва е, нали виждате.

— А, да. Не бях помислил за това.

Докато вървяха, Влад непрекъснато се оглеждаше. По едно време каза:

— Изненадва ме, че ей там не е разчистено за земеделие.

— Много е влажно отсам хълма — каза Савн. — На лена му трябва суха почва.

— Лен? Вие само това ли гледате тук?

— Почти. Има малко царевица за добитъка, но на тази почва не расте много. Главно е лен.

— А, ясно. Това го обяснява.

Стигнаха билото на хълма и продължиха надолу.

— Какво обяснява?

— Миризмата.

— Миризмата ли?

— Трябва да е ленено масло.

— Да, масло от ленено семе. Свикнал съм с нея.

— Това трябва да са ми поднесли и на последното място, където ядох, на половин ден на изток оттук.

— Бели камък трябва да е било. Бил съм там два пъти.

Влад кимна.

— Всъщност не усетих вкуса в яхнията, но салатата беше много интересна.

На Савн му се стори, че долавя намек на ирония в тона на спътника си, но не беше сигурен.

— Някои видове лен се използват за готвене, а от други се тъче.

— Лен?

— Да.

— Значи готвите си от същото, от което си правите дрехите?

— Не, не е същото. Различни са.

— Може пък да ги бъркат понякога — каза Влад. — Това обяснява салатата.

Савн го погледна, но пак не беше сигурен дали се шегува.

— Лесно можеш да ги различиш. Като извееш семето и го сложиш в буретата в зимника, истинският, истинският салатен лен почва да се топи…

— Все едно — прекъсна го Влад. — Сигурен съм, че ги различаваш.

От едно дърво излетяха двойка джереги и се изгубиха в гората пред тях. Савн се зачуди дали не са същите, които бе видял преди.

Стигнаха последния хълм пред къщата на Тем и Савн рече:

— Така и не отговорихте на въпроса ми.

— Кой въпрос?

— Отивате ли към нещо, или бягате от нещо?

— Много отдавна беше. Вече не съм сигурен.

— Аха. Мога ли да ви попитам нещо?

— Естествено. Но мога да не ти отговоря.

— Щом не разправяте истории, какво правите всъщност?

— Искаш да кажеш, че всеки трябва да прави нещо?

— Ами да.

— Горе-долу ме бива като ловец.

— О.

— А си имам и няколко жълтици, които показвам тук-там, щом се наложи.

— Само ги показвате?

— Точно така.

— И какво ви носи това?

— Кара хората да искат да ми ги вземат.

— Това добре, но…

— И щом опитат, аз пък им прибирам каквото си носят, и то обикновено задоволява скромните ми нужди.

Савн го изгледа, мъчейки се отново да разбере дали не го поднася, но устата на източняка беше почти скрита под черните косми на устната му.

После извърна очи, та непознатият да не помисли, че е невъзпитан.

— Ей там долу е, сър — посочи той. Чудеше се дали трябва да нарича „сър“ един източняк.

— Казвай ми Влад.

— Мисля, че къщата ще ви хареса.

— Убеден съм — каза Влад. — Като изкараш няколко дни из пущинака, ще се смаеш колко малко трябва, за да се почувстваш като в лукс. Може ли да ти подаря нещо?

Савн се намръщи, обзет от внезапно подозрение, което не можеше да си обясни.

— Какво имате предвид?

— Моите хора имат обичай да подаряват нещо на първия, когото срещнат в нова земя. Носело късмет. Не мога да твърдя, че го вярвам, но реших да спазвам старите обичаи.

— Какво…

— Ето това. — Той бръкна в кесията си, извади нещо и му го показа.

— Какво е това?

— Просто лъскаво камъче, което намерих при скитанията си.

Савн зяпна камъчето, разкъсван между страха и възхитата.

— Вълшебно ли е?

— Не. Най-обикновено камъче.

— О! Колко е хубаво! Зелено.

— Да. Моля те, вземи го.

— Ами, благодаря — каза Савн. Не можеше да откъсне очи от камъчето. Беше излъскано до блясък. Савн се зачуди как може човек да излъска едно камъче и защо изобщо би си правил този труд. Взе го и го пъхна в джоба си. — Може да се видим пак.

— Може — каза Влад и влезе в къщата. На Савн му се дощя да влезе с него, само за да види лицето на Тем, когато източнякът стъпи вътре, но вече се беше стъмнило, а Танер винаги се мръщеше, когато се прибереше късно.

Докато вървеше към къщи, на още една левга от къщата на Тем, Савн се замисли за източняка — какво търсеше тук, кога беше дошъл, накъде и кога щеше да замине и дали казваше истината за живота си. Не му беше трудно да повярва, че се занимава с лов… (макар че как можеше да намери плячка? Източняците не можеха да правят магии, нали?), но другото, виж, беше любопитно… и възбуждащо. Савн усети, че изпитва съмнение, а когато наближи примигващата светлина, прозираща от намазания с ленено масло прозорец на къщата им, вече се беше убедил, че източнякът си го е измислил.