Стивън Бруст - Атира

Щом полетя нагоре, проби облачната пелена, задиша отново и небето стана синьо — ярко, живо и танцуващо синьо, осеяно с бели и сиви петънца, както долу на повърхността имаше петънца от други светове и за нея там изборът между тях не беше голям. Петънцата отгоре ги разместваше вятърът; онези отдолу безспорно ги разместваше нещо, което много приличаше на вятъра, но беше по-трудно да се разпознае.

Но самата нея вятърът не отмести, нито я отнесе; тя по-скоро се плъзна покрай него и през него. Казваха, че моряците не си играят с морето, но с ветровете тя си играеше.

Любовникът й я зовеше отдолу и тъкмо този зов, този зов тя не можеше да разбере вече толкова години. Не беше за храна, нито за опасност, нито за съешаване, макар че приличаше на всички тези неща наведнъж. Беше съвсем друг зов, зов, който означаваше, че любовникът й иска двамата да направят нещо за Даващия. Не разбираше какво обвързва любовника й с Даващия, ала беше обвързан и като че ли искаше да е така. Не можеше да го разбере.

Но се отзова. Защото я беше призовал и защото винаги се отзоваваше на зова му. Изобщо не й мина през ума идеята за честна игра, но нещо много сродно с това зашепна в мислите й, когато се завъртя, затаи дъх и се плъзна обратно надолу през оранжевата пелена, съскайки на вихъра, понесъл се нагоре, от който вече нямаше нужда. Любовникът й чакаше и очите му блестяха пак така тайнствено.

Видя Даващия преди да го е подушила, но нито видя, нито чу или помириса любовника си; просто знаеше къде е той и двамата се събраха, спуснаха се и заплющяха с криле във въздуха, за да кацнат на късия, дебел и мек врат на Даващия и да зачакат желанията му, които щяха да изслушат с пълно внимание и най-малкото щяха да обмислят.

Следващият ден беше свършък, тъй че Савн си остана вкъщи, да направи сапун и да го използва, както си каза кисело, но все пак остана доволен, като видя как е блеснал первазът на прозореца и кухненските котлета на пламъците на отворената печка, и смътната лъскавина на чугунената помпа на умивалника. Докато чистеше, мислите му се все връщаха на преживяното предната вечер; ала колкото повече мислеше за това, толкова повече му се изплъзваше. Със сигурност се беше случило нещо. Защо тогава не се чувстваше някак по-различно?

И постепенно започна да разбира, че всъщност се чувства по-различно… че докато чисти, не престава да мисли: „Това може да го правя за последен път“. Тези мисли едновременно го възбуждаха и плашеха, докато не осъзна, че го разсейват толкова, че не може да си свърши добре работата, та затова се постара да ги изтика съвсем от главата си, за да може да се съсредоточи само върху работата.

Когато свърши, целият зимник беше покрит с нови магии плъхоубийци и буболечкоубийци, новите храни в килера бяха прибрани най-отзад, новите туршии в гърнетата бяха подредени зад старите и всичко бе готово за прибиране на стоката, с която щяха да се върнат вечерта. Сестра му работеше в собата с огнището, Ма шеташе извън къщата, а Та чистеше в спалнята и плевника.

Работата му привърши в четиринайсетия час преди обед, а след половин-един час свършиха всички, тъй че малко преди обяд хапнаха набързо кукурузен хляб и супа с жълти чушки, след което впрегнаха Глийна и Тики в колата и се отправиха към селото. Винаги правеха нужните спирки в един и същи ред, обикаляха на спирала към къщата на Тем, където щяха да си поръчат неделната вечеря, с ейл за Ма, Та и напоследък за Савн, и водица с пчелен мед за Полий, докато слушат как селяците спорят дали една малка магийка за суша ще доведе до слаба реколта, или ще направи лена по-здрав след време. Връстниците на Савн щяха да се включат, да слушат и от време на време да пускат по някоя шега, колкото да се покажат умни пред по-старите или пред своите връстници от другия пол, освен тия, дето чиракуваха разни занаяти, които щяха да седят сами в някой ъгъл и да си разправят на какво са ги научили майсторите им през тази неделя. Савн си имаше приятели в тази група.

Първите две спирки (конюшнята, използвана за размяна на хранителни продукти, и дюкянът на тъкача за нови топове лен) минаха както обикновено — купиха си продукти, но лен не купиха, въпреки че Савн опипа едно топче с шарки от червени и бели черти на тъмнозелен вътък, докато Ма и Та бъбреха с Тъкача как я кара Негова милост в имението си близо до Мала чука, а Полий изглеждаше отегчена. Савн знаеше и без да пита, че платът ще излезе твърде скъп да си го купят, а на тръгване Ма щеше да похвали Тъкача за хубавия лен и щеше да каже, че може и да си купят нещо, ако Негова милост им остави достатъчно от жътвата.