Стивън Бруст: Атира

Полий намери място, откъдето да може да гледа цялото помещение, и си поръча чаша слабо вино, разредено с водица, а пък Савн се взе ейл. Рано й беше на Полий да пие вино, обаче Тем изобщо не й го каза, а Савн нямаше изобщо да го направи. Тя огледа гостната и Савн я хвана, че на два пъти погледът й се спря на едно място, затуй й каза:

— Много е млад за тебе тоя.

Тя не се изчерви — още един знак, че вече пораства. Само отвърна:

— Кой те пита пък тебе?

Савн сви рамене и си замълча. Като че ли всички момичета в селото се лепяха на Ори, което опровергаваше мнението, че момичетата си падат по силни момчета. Ори беше много бял и красив като момиче, но това, което го правеше най-привлекателен, бе, че изобщо не забелязваше вниманието им, което напомняше на Савн за приказката на майстор Знахар за норската и вълка.

Савн също се огледа и видя, че и Файри е тук. Това, че я видя, едновременно го разочарова и успокои; разочарова го, защото тя определено си беше най-хубавото момиче в селото, а го успокои, защото всеки път, когато помислеше да поговори с нея, чувстваше, че няма къде да си дене ръцете.

На Савн му позволяваха да си купува обедна храна само по време на жътва, понеже трябваше да работи от много рано, докато не дойде време да ходи при майстор Знахар, а родителите му бяха решили, че трябва да се храни, пък си го е и заслужил. И понеже нямаше как да му позволят да си купува обяд, а да откажат на сестра му, която щеше да жъне цял ден, й разрешаваха да го придружи до къщата на Тем, ама после да се връща веднага. След като се нахраниха, Полий се върна у дома, а Савн продължи към къщата на майстор Знахар. По пътя погледна още веднъж към покрива на Темовата къща, но джерегите не се бяха върнали.

Денят в дома на майстор Знахар минаваше бързо и натоварено: смесване на билки, слушане на уроци и шетане, че да е чисто. Майсторът, гърбав и оплешивял, с очи като на хищна птица, разправяше на Савн вече за четвърти път историята за Язовеца и блатото и как си разменил местата с Умната криота. Савн мислеше, че може вече и сам да я разправя, ама не го каза това на майстор Знахар, понеже можеше и да бърка, а майсторът можеше така да му се подиграе за прекалената самонадеяност, че Савн после щеше да се черви с часове.

Затуй само си слушаше, запомняше и переше дрехите на майстора с вода, извадена от кладенеца на майстора, и миеше празните грънци, и помагаше да ги напълнят със стрити и цели билки, гледаше рисунките на бял дроб и на сърце и стоеше настрана, щом при майстора дойдеше някой, за да го цери.

В лоши дни Савн току проверяваше колко време е изтекло на всеки половин час. В добри дни винаги се изненадваше, щом майсторът речеше: „Стига толкова. Върви си вкъщи“. Тоя ден беше от добрите. Савн каза довиждане и си тръгна. Следобедът беше все още ярък под оранжево-червеното небе.

Следващото, което стана, и всъщност първото за нашата история, стана, докато Савн се връщаше към дома си. Майсторът живееше под сянката на Мала чука, край реката Горна кафява глина, което е на половин левга от селото и, разбира се, учеше Савн там. Все пак той беше майсторът. Савн беше просто чирак.

По средата на пътя между Мала чука и селото имаше едно място, където се събираха две пътеки, точно пред Витите камъни. Малко по-нататък имаше един отъпкан път, водещ към имението на Господаря на Мала чука, и точно там Савн видя странника — беше се привел и драскаше по пръстта на пътя с някакво сечиво.

Странникът бързо вдигна глава, може би като чу стъпките на Савн, изруга под нос, погледна навъсено към небето, после огледа отново момъка. Чак когато се изправи, Савн разбра, че е източняк. Гледаха се няколко мига вторачено. Савн никога не беше срещал източняк. Малко по-нисък беше от него, но имаше онази спокойна и уверена външност, идваща само с възрастта. Много странно. Савн не знаеше какво да каже. То като помислиш, не знаеше и дали говорят на един език.

— Добър вечер — рече най-сетне източникът, съвсем като местен, макар и местен от някъде доста далече на юг от Мала чука.

Савн също отвърна с „добър вечер“ и като не знаеше какво да прави по-нататък, зачака. Странна работа, да гледаш някой, дето ще остарее и ще умре, докато ти си още млад. „Сигурно е по-млад, отколкото съм аз сега“, помисли стъписан Савн. Източнякът беше облечен в зелено, като за път, носеше си лека пелерина против дъжд през рамото и беше оставил пътната си торба край пътя. На бедрото му висеше някаква много крехка на вид сабя, а в ръката си стискаше сечивото, с което беше ровил — дълга права кама. Савн се беше вторачил в нея, когато забеляза, че едната му ръка е с четири пръста. Зачуди се дали пък това не е обичайно за тях. В този миг странникът каза: