Стивън Бруст: Атира

Грънчарския дюкян го подминаха, както правеха често, макар че обикновено минаваха покрай него; Савн така и не разбираше по навик ли е, или просто за да махнат за поздрав на „Грънците“, а и не попита. Когато се отдалечиха от дюкяна на Кожаря, където купиха парче кожа за такъмите на Глийна, че се бяха поизтъркали, беше вече третият час следобед и вече се виждаха дюкянът за сушени храни и къщата на Тем.

Пред Темови се беше струпала голяма тълпа.

Ма, която караше, спря каруцата и се намръщи.

— Дали да не го видим това?

— Май са се сбрали около някаква кола — рече Та.

Ма позяпа още малко, а после цъкна на впряга и подкара натам.

— Там е и майстор Знахар — каза Полий и се озърна към Савн, все едно че очакваше от него някакво обяснение.

Приближиха се още малко и накрая спряха на двайсетина стъпки от тълпата и колата на тясната уличка. Савн и Полий се надигнаха да погледнат.

— Има умрял — прошепна боязливо Савн.

— Вярно — каза Та.

— Я хайде — каза Ма. — Няма нужда да ходим там.

— Но, Ма… — започна Полий, но Та я прекъсна:

— Хайде, тихо. Майка ти е права. Все едно, не можем с нищо да му помогнем на горкия човек.

— Не искате ли да разберем…

— Все едно, ще го чуем по-късно — каза Ма. — Че и отгоре. Сега трябва да вземем и малко пирони.

Тъкмо подкараха и майстор Знахар вдигна глава, и очите му ги пронизаха като копия.

— Чакай малко, Ма — рече Савн. — Майстор Знахар…

— Видях го — каза Ма. — Иска да идеш при него. — Не беше никак доволна.

Савн, от своя страна, се почувства и развълнуван, и притеснен, че ще стане център на внимание за всички, струпали се на улицата, може би почти всички, живеещи наблизо.

Майстор Знахар обаче не му остави много време за чувства. Набразденото му от бръчки лице беше по-мрачно от обикновено, стискаше устни и силно издадената му челюст помръдваше — знак, както знаеше Савн, че много сериозно се е съсредоточил върху нещо. Майсторът му каза:

— Време е да се научиш как се оглеждат останките на един мъртвец. Хайде, ела.

Савн преглътна, слезе и отиде с него при колата с червеникавия кон, който си стоеше кротко, не разбрал все още, че се е случило нещо лошо. В каруцата лежеше тяло — по гръб, сякаш човекът беше легнал да отдъхне, с глава към задницата. Коленете му си бяха присвити съвсем нормално, дланите бяха отворени нагоре, а главата…

— Ама аз го знам! — каза Савн. — Това е Юзда!

Майстор Знахар изпръхтя, сякаш да му отвърне: „Това вече го знам“. После каза:

— Между по-тежките ни задължения се налага да определяме как е умрял някой човек. Трябва да разберем това, за да знаем, първо, дали не е умрял от някоя болест, която може да прихванат и други, и второ, дали не е убит от някой човек или животно, за което да предупредим хората. А сега ми кажи какво виждаш.

Но преди Савн да успее да отвори уста, майсторът се обърна към тълпата и рече:

— Я се отдръпнете всички! Нас ни чака работа тук. Или си вървете по работата, или стойте по-настрана. Ще ви кажем какво сме разбрали.

Едно от интересните неща у майстор Знахар беше как сприхавият му нрав изведнъж се променяше в присъствието на страдащ. Трупът обаче явно не можеше да се определи като „страдащ“ и майсторът заоглежда навъсено тълпата, докато всички не се отдръпнаха на няколко стъпки. Савн вдиша дълбоко, горд, че майсторът каза „нас“, и едва се сдържа да не потърка длани все едно, че точно него го чака работата. Само и Файри да беше тук и да гледа…

— Е, Савн — каза майсторът. — Кажи ми какво виждаш?

— Ами, виждам Юзда. Тялото му, де.

— Не го гледаш добре. Опитай пак.

Савн отново се сети, че го гледат, и се постара да потисне усещането, със скромен успех. Огледа внимателно положението на ръцете, с дланите нагоре, и на стъпалата и краката, щръкнали някак нелепо. Никой нямаше да легне така нарочно. Двете колена бяха малко кривнати настрана и…

— Лицето му не гледаш — скастри го майстор Знахар. Савн преглътна. Вярно, не искаше да погледне лицето. Майсторът продължи: — Винаги ще гледаш първо лицето. Е, какво виждаш?

Савн погледна насила. Очите бяха полузатворени, а устата — стисната.

— Ами, просто прилича на Юзда, майсторе.

— И какво ти говори това?

Савн се опита да помисли; после подхвърли напосоки:

— Че е умрял докато е спал?

Майсторът изпръхтя.

— Не. Но предположението е по-добро, отколкото щяха да направят мнозина. Все още не знаем дали е умрял, докато е спал, въпреки че е възможно, но знаем две важни неща. Едното е, че не е бил изненадан от смъртта или е бил толкова силно изненадан, че не е могъл да изпита ужас, и второто — че не е умрял болезнено.