Стивън Бруст - Атира

Последните му думи бяха достатъчни, за да събудят отново у Савн отвращението, което изпита първия път, когато докосна мъртвеца. Тръгна по улицата, изтърка си хубаво ръцете с пръст чак до лактите, а после прескочи до къщата на Тем и помоли за вода, да си ги измие.

Излезе и тръгна бавно през тълпата около каруцата, но вече никой не му обръщаше внимание.

Зърна Витията, застанал малко встрани и намръщен, близо до него беше и Лоува, за която Савн знаеше, че е приятелка с Файри, но Файри не видя. Върна се при неговата си кола, а майстор Знахар отзад извика на някой да откара него и тялото.

— Какво беше? — попита Полий, след като Савн се качи при нея между покупките. — Знам, че е мъртвец, ама…

— Да мълчиш — каза Ма и плесна с юздите.

Савн не каза нищо; само гледаше сцената, докато не я подминаха и не завиха на ъгъла. Полий продължаваше да му вади душата, въпреки че Ма и Та я скастриха няколко пъти, а накрая я заплашиха, че ще спрат колата и ще я напердашат, и тя се нацупи и млъкна.

— Все едно — каза Та. — Сигурен съм, че много скоро ще разберем всичко. А не бива да караш брат си да говори за занаята си.

Полий не каза нищо. Колкото до Савн, той разбираше любопитството й. И на самия него му беше чудно какво ли щеше да открие майстор Знахар и го дразнеше, че едва ли не всички в селото щяха да научат преди него.

Останалата шетня им отне близо четири часа, през което време не научиха нищо ново, но няколко пъти им казаха, че „тялото на Юзда е дошло в селото от Дълго поле“. Докато работата по дюкяните привърши, Савн и Полий не само щяха да се побъркат от любопитство, но бяха сигурни, че и ще умрат от глад също така. Колата с тялото се беше махнала от улицата, но ако се съдеше по гмежта от коли отпред и шумните викове отвътре, всички на мили околовръст бяха чули, че Юзда е мъртъв, и всички бяха любопитни, и заради това бяха дошли в къщата на Тем да поговорят, да слушат, да умуват, да ядат, да пият или да се занимават с всичко това наведнъж.

Седяха разделено както винаги: в предната половина на помещението на групи по семейства, по-навътре бяха чиракуващите момичета и момчета, а старците се бяха настанили най-вътре. Единственото по-различно беше, че Савн рядко беше виждал къщата толкова пълна с хора, даже когато оттук беше минал Ейвин Барда. Така и нямаше да си намерят място за сядане, ако не беше ги видял веднага Сенокосеца, чиято най-малка дъщеря Та беше отървал от вълци в годината на потопа, едно поколение назад. Двамата мъже изобщо не споменаха за неприятното събитие, защото щеше да ги притесни и двамата, но Сенокосеца все гледаше за Та да му свърши някоя дребна услуга. Този път желанието му да се отблагодари причини голямо разместване на една от пейките, колкото да се отвори място за Ма, Та и Полий, след което май нямаше да остане повече място.

Савн остана, докато го включат за яденето, което Ма поръча на Тем с помощта на мощните дробове на Сенокосеца. Та и Сенокосеца заумуваха дали не се е появила някоя нова болест, което ги отведе до някакъв мор, взел сина и щерката на един съсед много години преди да се роди Савн. Щом дойде храната, той си взе ейла, салатата и хляба и се измъкна.

В другия край на помещението намери приятеля си Корал, който чиракуваше при майстор Кошничаря. Корал успя да намери място за още един и Савн се настани.

— Тъкмо се чудех кога ще дойдеш — каза Корал. — Чу ли новината?

— Не съм чул какво е казал майстор Знахар, в смисъл как е умрял.

— Ама знаеш кой е?

— Бях там с майстора; даде ми урок. — Савн усети как устата му бързо се напълни със слюнка. — Юзда е. Дето караше стока.

— Точно така.

— Знам, че е напуснал селото преди години, но не знам къде е отишъл.

— Просто е заминал нанякъде. Намерил пари, или нещо такова.

— О, така ли? Не бях го чувал.

— Все едно, вече не му вършат работа.

— Така си е. От какво е умрял?

Корал сви рамене.

— Никой не знае. Викат, че нямало белези по него.

— И майсторът ли не знае? Каза, че ще прегледа тялото, когато ме отпрати.

— Не знае. Дошъл преди час и говорил с Тем. Рекъл, че бил объркан като всички.

— Още ли е тук? — попита Савн и се заозърта.

— Не. Мисля, че си е тръгнал веднага. Самият аз не го видях. Влязох само преди няколко минути.

— Ами тру… Юзда?

— Вече се го откарали при ямата за горене — каза Корал.

— Така и не чух кой го е намерил.

— Както разбрах — никой. Лежал си мъртъв в каруцата и конят я докарал, без никой да го води.

Савн кимна.