Стивън Бруст - Атира

— О. Да. Разбирам.

— Добре. Друго какво?

Савн погледна отново и каза колебливо:

— На тила му има кръв.

— Колко?

— Много малко.

— А как кървят раните по главата?

— Много.

— Е, тогава какво можеш да кажеш?

— Ами… не знам.

— Мисли! Кога една рана на главата няма да кърви силно?

— Когато… О, умрял е преди да му се счупи главата?

— Точно така. Много добре. А на други места виждаш ли кръв?

— Ммм. Не.

— Тогава?

— Умрял е, после е паднал възнак, главата му се е пукнала от долницата на колата и затова кръвта, която е изтекла, е малко.

Майсторът изпръхтя.

— Не е зле, но и не е много вярно. Погледни колата. Пипни. — Савн го послуша. — Е?

— Дървена е.

— От какво дърво?

Савн огледа долницата и се почувства глупаво.

— Не мога да кажа, майсторе. Чам някакъв ще да е.

— Твърд ли е, или мек?

— О, много е мек.

— Значи трябва доста здраво да се е ударил, та да му се пукне главата, нали?

— Да, вярно. Но как?

— Как, наистина. Казаха ми, че конят е дошъл в селото ходом, с трупа точно както го виждаш сега. Едно възможно обяснение, съобразено с фактите, е, че докато е карал, е умрял внезапно и в същото време или скоро след това конят се е стъписал, изхвърлил е назад вече мъртвото тяло, където е щяло да падне точно както го виждаш и с достатъчно сила, за да се разкъса кожата над черепа или може би да се пукне и черепът. Ако това е случаят, какво би очаквал да видиш?

На Савн всичко това вече започваше да му харесва — да гледа на него по-скоро като на загадка, отколкото като на труп на човек, когото е познавал.

— Вдлъбнатина в черепа и друга на колата под главата му.

— Всъщност много силно трябва да падне, за да направи вдлъбнатина в дървото. Но да, на тила му поне би трябвало да има. И друго какво?

— Какво друго ли?

— Да. Помисли. Представи си картината така, както може да се е случило.

Савн изведнъж се ококори.

— О! — Погледна коня. — Да. Трябва да е тичал с все сила.

— Чудесно! — Майсторът му се усмихна. — Вече можем да използваме знанието си за Юзда. Какво е направил той?

— Ами, карал е, но след като е напуснал селото — не знам.

— Това стига. Юзда би ли карал коня толкова бързо, че да се запоти?

— О, не. Освен ако не е бил съвсем отчаян.

— Правилно. Значи или е бил в някаква голяма беда, или не е карал коня бързо. Ще забележиш, че това съвпада добре с предположението ни, че смъртта го е намерила съвсем внезапно и в същото време е подплашила коня. Няма достатъчно доказателства, за да заключим, че сме прави, но си струва предпазливо да се опрем на своята версия, докато търсим повече данни.

— Разбирам, майсторе.

— Виждам, че разбираш. Чудесно. Сега пипни трупа.

— Да го пипна?

— Да.

— Но, майсторе…

— Пипни го!

Савн преглътна, протегна боязливо ръка и леко докосна с длан по-близката до него ръка на мъртвеца. Майстор Знахар изсумтя.

— Пипни кожата.

Той докосна ръката на мъртвия с показалец и веднага го дръпна като опарен.

— Студена е!

— Да, телата са студени след смъртта. Щеше да е изненадващо, ако не бяха студени.

— Но тогава…

— Пипни пак.

Савн го направи. Втория път беше малко по-лесно.

— Много е вкочанена.

— Да. Това състояние трае няколко часа, после трупът постепенно омеква. При тази жега можем да кажем, че е умрял поне преди четири или пет часа, но не повече от половин ден, освен ако не е умрял от Студената треска, която би го оставила в това състояние много по-дълго. Ако това обаче беше причината за смъртта, на лицето му щеше да има следи от болка, която е изпитал преди да умре. Дай сега да го обърнем.

— Да го обърнем? Защо?

— Да му погледнем тила.

— Добре. — Савн усети как му пригорча в гърлото, докато обръщаше тялото.

— Както подозирахме — каза майсторът. — Има малко петно кръв на дървото, без вдлъбнатина, и виждаш кръвта на тила му.

— Да, майсторе.

— Следващата стъпка е да го върнем в дома му, където можем да го изследваме подробно. Трябва да огледаме за белези и разкъсвания по тялото. Трябва да проверим за магия; да погледнем в стомаха му, червата, бъбреците, мехура; и да проверим за болести и отрови. И… — Млъкна, погледна Савн съсредоточено и се усмихна. — Все едно. Виждам, че Манер и Танер те чакат. За днес урокът е достатъчен; ще ти оставя малко време да свикнеш с това, докато се случи отново.

— Благодаря, майсторе.

— Хайде, върви. Утре ще ти разправя какво съм научил. Или по-скоро, как съм го научил. Всичко друго, което има да се чуе, ще го чуеш още тази вечер, като идете у Темови, защото хората все за това ще клюкарстват. А, и си очисти хубаво ръцете с пръст, а после с вода, защото си пипал смърт, а смъртта влече към своето.