Стивън Бруст - Феникс

„Така ли? Я виж ти!“

Окашлях се.

— Извинете ме, ваше величество, но май наистина имам малък проблем. Дайте ми малко време да го уредя.

— С тези зверове?

— Те са, хм, приятели, ваше величество, и не искат и косъм да падне от главата ми. Дайте ми малко време да се разбера с тях.

Той поклати глава.

— Как може такъв като теб да внушава такава вярност?

— Проклет да съм, ако знам. Въпрос на елементарна етика, предполагам.

Кралят килна глава на една страна.

— Казвате го много лековато, но може би е вярно. Бяхте нает, нали? Убивате за пари? — Свих рамене. — Ако ви платя достатъчно, бихте ли убили този, който ви нае?

Представих си как се опитвам да убия Вийра и се изсмях.

— Боя се, че в дадения случай — едва ли.

— Жалко — каза той. — Защото вие не сте нищо повече от един инструмент, а аз бих предпочел да хвана този, който държи инструмента. Да, аз ще ви убия, както и отровните ви приятелчета, ако потрябва, и ще спазя сделката, която сключих. Но много бих искал да знам кой е дал заповедта, за да унищожа него. Хайде. Предлагам ви живота. Ще ми го кажете ли?

И какво сега? Да му кажа, че ми го е заповядал бог? Щеше ли да ми повярва? А ако повярва, какво щеше да направи? Смешна работа. Рекох:

— Съжалявам, но правилата не го позволяват. Хайде да приключваме, а? Я ми подайте оная торбичка. — Никой не помръдна. — О, я стига. Ако се канех да ви убивам, щях да го направя, докато шансът беше на моя страна.

Кралят кимна, пуснаха ме и ми дадоха торбичката, но ме следяха изкъсо. Извадих няколко праха и ги подредих на пода.

„Шефе, не е честно“.

„Такъв е животът, приятел“.

— Ето — казах на глас. — Смесете тези прахове поравно и ги разтворете във вода. Ако някой бъде ухапан от приятелите ми, това ще го опази от всяко по-тежко въздействие, освен малкото прилошаване. Използвах ги, докато ги обучавах. Вярвам, че ще се намери някой, който да няма нищо против да го ухапят един-два пъти?

Кралят се обърна към оня с рунтавите вежди и каза:

— Ами тогава да приключваме.

Старият ми разпитвач кимна и попита:

— По кой начин?

— Да донесат брадва.

— Знаете ли — рекох, — така ще оцапаме пода с кръв.

— Може да се почисти — успокои ме кралят. — Ама на вас наистина ли ви е все едно?

Вгледах се в младото му лице и се зачудих колко прилича на баща си, когото бях убил. Отново се замислих за Вийра, която бе задвижила всичко това, и отново съжалих, че няма да мога да споделя с нея едно-друго.

— Какво значение има? — казах. — Не ми е все едно, разбира се. Но кога това е променяло нещо?

Пратиха човек да донесе брадва и докато я чакаха, пристигнаха още четиридесетина островни войници. После дойде и брадвата и отново ме хванаха за ръцете. Двамата, дето ме държаха, поглеждаха нервно към джерегите и към шишенцата с прахове на пода.

„Шефе, не можем просто да им позволим да…“

„Само гледай“.

Погледнах брадвата. Много грозно нещо — направено беше да сече дървета, а не човешки вратове. Рекох си, дано поне да могат да ми отсекат главата без прекалено много опити — не е толкова лесно, колкото сигурно си мислите. Потръпнах.

— Надявам се, че е остра — рекох.

— Остра е — увери ме кралят.

Рунтави вежди хвана брадвата, но тъкмо докато се обръщаше към мен, преди да са успели да ме нагласят в подходящата поза, в стаята се появи бледосиньо сияние — и започна да се усилва пред очите ни.

— Много се забавихме — казах.

— Готови за атака — каза кралят.

Зачудих се дали да помогна на приятелите си да не ги изколят, или да ги убедя да не се опитват да ме спасяват. Все още не бях решил, когато Алийра изведнъж изникна, с Пътедир в ръка, и, представете си, Айбин, с барабана под мишницата, с много невинна и глупава физиономия.

— Напред! — извика кралят.

— Стой! — викна Алийра.

Гласът й някак ги спря и всички останаха по местата си, въздухът — изпълнен с голи мечове и с ужасната мощ на Великото оръжие, и както си стояха, изведнъж забелязах, че има още един на пода, точно в краката на Алийра. Като видях кой е, овързан и със затъкната уста, за малко щях да се разсмея.

— Какво е това? — извика кралят. — Коя си ти?

— Аз съм Алийра е’Кийрон от дома на Дракона. Или ще говоря с вас, или — клане. Ще ме оставите ли да говоря?

Ако бяха могли да пратят и тримата, или поне двама, работата нямаше да изглежда толкова съмнителна. Но така, с Алийра, която не можеше да използва магьосничество, можеше да стане гадно. Ако я нападнеха, щеше да има много смърт, а си давах сметка, че въпреки всички обещания не можех да си стоя със скръстени ръце и да ги оставя да я убият, все още имах няколко оръжия по себе си, а можех да разчитам и на познайника си. „Лойош, пригответе се с Роуца. Ако почнат…“