Стивън Бруст - Феникс

Наистина бяха доста, но пък ние се намирахме между тях и краля. Нещо повече, всеки от двамата стражи между нас беше с по един отровен джерег на рамото. Казах:

— Трябва да решите, ваше величество. Тоест, стига да не искате първо да ви избием войниците и после да продължим преговорите?

— Откъде знаете — промълви най-после той, — че ще се придържам към едно споразумение, сключено при подобни обстоятелства?

— Не знам — казах аз. — Нещо повече, спокойно можете да го нарушите. Ако го направите, разбира се, ние ще се върнем. Може би с няколко хиляди войници.

Той се обърна към старицата до себе си и си заговориха тихо.

„Лойош, какво казват?“

„Тя казва, че Елди няма възражения за мир, стига той да гарантира, че…“

— Добре — каза кралят. — Съгласен съм. Корабите, които потопихме, ще са отплатата за щетата, която ни нанесохте. Ние… един момент.

Заговори тихо с двамата мъже от другата страна на трона.

„Лойош?“

„Не мога да ги чуя, шефе“.

„Добре. Бабата трябва да е посланичката на Елди или нещо такова. Другите сигурно са му нещо като съветници“.

Изчакахме, докато си поприказват, след което кралят кимна и каза:

— Но държим на две неща. Първо, уверения, че няма да бъдат предприети никакви наказателни мерки срещу нас или срещу нашия съюзник. Второ, искаме убиецът и неговият съучастник да ни бъдат предадени за наказание.

Обърнах се и хвърлих поглед към Мороулан и Алийра. Тя продължаваше да държи под око въоръжените мъже в дъното на стаята. Мороулан се извърна към мен, тихо промълви думата „убиец“ и повдигна вежди. Усмихнах се и отново се обърнах към краля.

— Колкото до първото условие, давам ви честна дума. Това не е ли достатъчно?

— Не — каза кралят.

— Не сте в особено изгодно положение за пазарлъци.

— Може би — каза той. Явно бе започнал да се съвзема, след като вече имаше войска подръка. — Но може би не е чак толкова лесно да проникнете тук. Може би ще ви е трудно да пратите тук войска. Може би е било само един щастлив удар, който е позволил на трима ви да пристигнете по този начин. Може пък да не сте пробили по начина, по който твърдите, а да сте се промъкнали покрай корабите ни на някой ваш съд.

— Може би — съгласих се. — Но смятате ли, че бихме могли да се промъкнем покрай вас в собствените ви води? И готов ли сте да рискувате?

— Ако не изпълните условията ни, да.

— Какви гаранции искате?

— Думата на вашата императрица.

— Ние сме неофициални пратеници — казах. — Не мога да говоря от нейно име.

— Ще напишем мирен договор, в който ще уточним условията. Императрицата може да го подпише и да ми го върне, или да откаже. Ще позволим един неголям кораб с флага на империята ви да акостира и да върне документа. Ще спрем атаките си за три дни, което ще осигури достатъчно време договорът да бъде подписан и да се върне. Предупреждавам ви, че през тези три дни нашата подготовка за война и подготовката на съюзниците ни ще продължи.

— Великолепно — казах аз. — Колкото до второто условие, то е неизпълнимо.

Той ме изгледа, после заговори тихо със съветниците си. Единият, дето ме позна, току се озърташе към мен. Кралят вдигна очи и каза:

— В такъв случай можете да дадете сигнал клането да започне, защото няма да позволим на вас и на вашия съучастник да се измъкнете безнаказано.

— Ваше величество, накарайте писаря си да подготви документа, докато обмислям въпроса. Надявам се да успеем да уредим нещо.

— Добре. — Старецът от лявата му страна, изглежда, беше писарят, защото излезе за малко и се върна с перо, попивателна, мастило и пергамент и започна да пише.

Попитах:

— Мога ли да се приближа до вас, ваше величество?

Двамата стражи пред него се стегнаха, но той каза:

— Добре.

— Влад, какво правиш? — попита Мороулан.

— Изчакай малко.

Поговорих тихо с краля няколко минути, като съветникът, посланичката и рунтавите вежди ни слушаха. Лойош каза: „Шефе, ти…“

„Млъкни“.

„Но…“

„Млък“.

Кралят ме изгледа с интерес, погледна съветника и кимна. Рунтавите вежди също кимнаха. Посланичката каза:

— Нас не ни засяга, ваше величество.

Кралят заяви:

— Добре. Така да бъде.

А писарят продължи да пише.

Отстъпих назад. Лойош и Роуца се върнаха на раменете ми и стражите си отдъхнаха.

— Влад, какво направи? — попита Алийра.

— Постигнах компромис — отвърнах й. — Ще ти обясня, като се върнем вкъщи.

Докато писарят си вършеше работата, усетих нов опит за контакт от страна на Деймар. „Пет минути — казах му. — Почти привършихме“.