Стивън Бруст - Феникс

„Ще накарам Сет…“ Псевдогласът му прекъсна по средата на изречението. Писарят приключи и кралят го подписа. Взех го, прочетох го, кимнах, навих го и го връчих на Мороулан, който веднага почна да го развива.

— Недей — казах му. — Ще го прочетеш вкъщи.

— Защо?

— Трябва да тръгваме.

И наистина, точно в този момент отново усетих присъствието на Деймар. „Окей — казах му. — Прибирайте ни“.

Заклинанието тръгна много бавно; толкова бавно, че се уплаших, че този път няма да подейства. Но ето че започна да ни обкръжава червеникаво сияние. После се усили и усетих как ни обгръща и поема, и почувствах началото на загубата на ориентация, която бях изпитали преди.

Никак не беше трудно да отстъпя вляво, така че да остана извън обсега на действието му. Видях как Мороулан и Алийра бавно се стопиха, без все още да са разбрали, че съм останал.

Кралят гледаше с удивление доказателството, че магията е нахлула в кралството му. Привлякох отново вниманието му с думите:

— И така, ваше величество, само от любопитство, какви са островните ви обичаи при екзекутиране на кралеубийци?

Дойдоха и ми прибраха оръжията — взеха ми рапирата, камата на колана и наметалото ми, оставяйки ме само с около девет оръжия, но и тях несъмнено щяха да намерят по-късно. Кралят каза:

— Не се е случвало досега, така че нямаме обичай. Няма да бъдем жестоки.

— Благодаря — отвърнах. — Много съм ви признателен.

— Ще си спазя споразумението, но ми кажете: вярно ли е, че Айбин от Долна тераса не ви е съучастник?

— Допреди да настоите да ви бъде върнат, подозирах, че е ваш шпионин. Той обаче ми помогна, така че изпитвам известна лоялност към него.

— Защо скрихте споразумението ни от приятелите си?

— Нямаше да го позволят.

— Тогава може би ще се опитат да ви спасят.

— Сигурен съм, че ще го направят. Мисля, че трябва да приключвате бързо с мен, за да не им остане време.

Той изшепна нещо на съветника си, който кимна и ситно-ситно излезе от стаята.

— Скоро ще имаме достатъчно войници да…

— Да умрат — прекъснах го. — Не знаете с какво си имате работа. Чували ли сте някога за оръжие, което сериолите наричат „Магически прът за причиняване на смърт под форма на черен меч“? Ние го наричаме Чернопрът и го владее моят приятел Мороулан. А какво ще кажете за „Оформен като кама носител на огън, който пари като лед“? Това го носи Сетра Лавоуд от Дзур планина. Ами „Артефакт с форма на меч, който търси верния път“, а? Викаме му Пътедир и го носи Алийра е’Кийрон. Ваше величество, правите грешка, ако си мислите, че можете да докарате достатъчно войска да им попречи да ме спасят, стига да съм още жив, когато се върнат тук.

Той ме зяпна.

— На своята императрица ли сте толкова верен, че сте готов да пожертвате живота си за нея? Или на Империята?

— Нито на нея, нито на Империята. Те държат жена ми в плен и се надявам да спечеля освобождението й.

— В плен ли? За какво?

— Предвожда въстание.

Той зяпна отново, после взе да се усмихва, докато не се разсмя на глас.

— Значи вие жертвате живота си в интерес на Империята, която държи жена ви в плен затова, че се опитва да я събори? И правите това, за да спечелите освобождението й, за да може тя отново да се опита да я събори?

— Нещо такова. — Не мислех, че е чак толкова смешно.

— Между другото, за това ли убихте баща ми?

— Не.

— Тогава за какво?

— Вижте, ваше величество, моите приятели вероятно ще се върнат веднага щом разберат какво е станало. Ще им отнеме известно време да направят отново заклинанието, но не знам колко дълго ще е. Ако все още съм жив, когато дойдат, много бързо ще се пролее кръв. А и честно казано, не ми е много приятно да стоя така. Защо просто не го приключим?

— Драги ми убиецо — каза кралят. — Ние мислим да ви екзекутираме. Не може просто ей така да ви посечем на място.

— Значи сте глупав — сопнах се.

— Наистина ли смятате, че могат да се върнат толкова бързо?

— Вероятно не, но няма как да го разбера. Точно в момента вероятно спорят помежду си по същата тема. Или вече са го решили и преценяват дали са запомнили мястото достатъчно добре. Но бъдете сигурен, че няма да се мотаят — познавам ги.

Той кимна.

— А онези… онези ваши зверове?

— Те няма да ви наранят.

„Така ли мислиш? Шефе, ще убия всеки, който се опита да те пипне“.

„Няма да го направиш“.

„А как ще ме спреш?“

„Лойош, това е заради Коути“.