Стивън Бруст - Феникс

— Аз… ще видя дали той, тоест, ще разбера дали…

— Чудесно. Действай.

Той преглътна и отстъпи две крачки назад. Последвах го. Мороулан и Алийра тръгнаха след мен, принуждавайки другия страж също да отстъпи.

— Не, вие почакайте тук.

— Няма начин — казах усмихнато.

— Не мога да ви пусна да минете.

— Не можеш и да ни спреш — казах кротко.

— Ще вдигна тревога.

— Вдигай.

Той се обърна и изрева с цяло гърло…

— Помощ! Нашественици!

Странно защо, все още не ми се искаше да го заколя, затова само поведох двамата с мен и го подминахме. Настигнах другия, дето ме позна, и го потупах по рамото. Двамата изглеждаха доста жалки, а онзи, дето го подминахме, даже извади меч. Мороулан и Алийра също извадиха оръжията си и само чух как приятелчето отзад ахна смаяно. Да, въпреки камъка Феникс и тук, на острова, все пак беше възможно да се усети моргантското оръжие. Предположих, че Мороулан си го е отбелязал, за да го проучи в кабинета си, като се върнем.

— Насам — казах им и ги поведох към тронната зала.

Имаше още двама стражи, един бледолик, със странно бял кичур в тъмната коса, и една кривоноса жена. Явно бяха чули виковете, защото стояха, насочили копията си срещу нас. Вдясно от трона стоеше някаква старица със сива коса и хлътнали очи, а вляво имаше двама мъже. Единият изглеждаше доста стар и занемарен. Другият беше разпитвачът ми с рунтавите вежди, когото помнех толкова добре. Беше въоръжен само с един нож на колана, старецът нямаше оръжие. Кралят, който не изглеждаше на повече от двеста-триста години (осемнайсет или деветнайсет за човек), се беше вторачил в нас, със смесица от страх и удивление. И него го познах — беше вървял до краля, когото убих. Преди колко време беше? Все едно преди години.

Поведох групата ни към трона, спрях съвсем малко извън обсега на двете копия и рекох:

— Ваше величество крал Коркор’н, имаме удоволствието да ви поздравим с добър вечер. Мм, извинете, „ваше величество“ подходяща форма на обръщение ли е?

Той преглътна два пъти и отговори:

— Става.

Казах:

— Аз съм Владимир Талтош. Приятелите ми са Мороулан е’Дриен и Алийра е’Кийрон. Дошли сме, за да обсъдим с вас мира.

Двамата стражи с копията изглеждаха много нещастни и непрекъснато поглеждаха към двете Велики оръжия. Какво пък, не беше изненадващо. Казах:

— Приятели, може би ще е по-добре да си приберем оръжията.

Направиха го веднага.

Кралят изхриптя тихо:

— Как дойдохте тук?

— Магия, ваше величество.

— Но…

— О, да, знам. Този проблем го решихме.

— Невъзможно!

Свих рамене.

— В такъв случай нас ни няма тук и спокойно можете да ни пренебрегнете. Длъжен съм да ви кажа, ваше величество, че дойдохме тук, за да убием вас и толкова ваши съветници и пълководци, колкото успеем да намерим. Но след като видяхме колко зле сте защитен, променихме намеренията си.

— Вестоносците тръгнаха — каза той. — Много скоро тук ще дойдат войници.

— В такъв случай — казах аз, — ще е добре да приключим с работата си преди да са пристигнали. Иначе, хм, нещата може да станат неприятни.

Устата му се размърда от гняв и от страх. Сивокосата старица се наведе към него и му заговори нещо. Дадох мълчаливи заповеди на Лойош и Роуца и те хвръкнаха към двамата стражи. Като кукли, дръпнати от един конец, стражите затрепериха, изпаднаха в паника, овладяха се и застанаха мирно, щом джерегите кацнаха на раменете им. Бях силно впечатлен от тях… трепереха, но не мърдаха. Усмихнах се.

— Вие убихте… — почна кралят.

— Да. Така е. И вие никога няма да разберете причината. Но пък вие потопихте няколко наши кораба и убихте стотици наши граждани. Животът на колко хора струва един крал, ваше величество? Готови сме да теглим чертата, стига и вие да сте готови.

— Той беше моят баща.

— Съжалявам.

— Съжалявал! — изсумтя той.

— Да. Наистина съжалявам. По причини, които не мога да обясня, както не мога да обясня защо го направих. Но стореното — сторено. Вашият баща получи кръвна цена, ваше величество — екипажите на… колко кораба? Ваше величество, искаме да сложим край на това. Вие можете ли…

В този момент по коридора се чу топуркане. Прекъснах речта си, но не се обърнах.

„Колко са, Лойош?“

„Около двайсет, шефе“.

— Алийра, Мороулан, следете ги.

— Вече го правим, Влад — каза Мороулан. Мисля, че го подразни, че все едно получава заповеди от мен. Страхотно. В този момент чух гласа на Деймар в тила си. Позволих контакта и казах: „Всичко е наред. Обади се по-късно“. Контактът прекъсна.