Стивън Бруст - Феникс

— Да.

— Добре. Съсредоточи се върху него и ми разтвори ума си… о, махни го това нещо!

— Какво? Ах, да.

— Сега помисли за мястото. Спомни си всеки детайл, който можеш, усещанията… Чудесно. Добър си. Мисля, че сме готови, Влад.

— Почвайте тогава — казах. Надявах се, че Айбин не ни праща пак в някоя килия или в морето, или нещо такова. Искаше ми се да му вярвам малко повече. Усетих мощното психично присъствие на Деймар, все едно че стъпваше на пръсти в челния ми лоб. След което последва нещо, което мога да определя само като психично усукване. Представете си, ако щете, че мислите ви са като кротки вълнички по повърхността на горско езерце, и идва някой, и хвърля в средата му цяла канара. Не можех повече да оформям съдържателни мисли, а възприятията ми се замъглиха безнадеждно. Помня как усетих, че Черен замък се разлетя в главата ми, и отчаяно се мъчех да го привържа отново, за да не го отнесе бурята, като в същото време съзнавах колко е абсурдно.

Последваха още неща, много по-силни, но не съм в състояние да ги възстановя, или дори да си спомня повечето образи, които предизвика заклинанието. Следващото, което мога да си спомня отчетливо, а нямам представа колко време стояхме така, преди да се случи, беше, че сме загърнати от яркосиня светлина, която ни погълна в себе си, след което се сви до копие от ярък блясък, което се понесе в някаква невъзможна посока, отнасяйки ни със себе си.

Нямаше никакво гадене. Липсваше дори усещане за движение. Стояхме в една горичка под дървото, от което бях паднал преди няколко дни. Исках да отворя бутилка вино, повече заради това, че амулетът на Ноиш-па беше подействал, отколкото заради успешната телепортна магия, но нямах подръка.

— Какъв е планът, Влад? — попита Мороулан.

План ли? От мен се очакваше да имам план?

— След мен — казах, и: „Лойош, помниш ли пътя?“

„Така мисля, шефе. Дай малко наляво“.

Тръгнахме. В гората, през която крачехме, цареше странно спокойствие, предполагам поради липсата на психофон, онази странна психична дейност, която човек не забелязва, но която въпреки това винаги присъства. Скоро забравих, че с мен има и други, освен Лойош, когото усещах като хладна длан върху челото на мислите ми, както и смътното ехо от присъствието на Роуца, едва съвземаща се от паниката, предизвикана от телепорта. За пръв път осъзнах колко странно би трябвало да е това за нея и колко й е трудно да изглежда спокойна пред тези странни магии, за които никой в живота й не я беше подготвял. Лойош беше направил добър избор.

„Благодаря, шефе“.

„Няма защо, Лойош“.

„Я ми кажи сега какво криеше от мен през целия ден?“

„Почакай и ще видиш“.

Стигнахме до мястото, където се бих с първите ми четирима преследвачи, и не се спрях да видя дали са останали следи от битката. Лойош водеше мен, аз водех Мороулан и Алийра, и след около час и половина стигнахме до окрайнините на селото. Не се виждаше никой.

„Къде са всички, шефе?“

„Сигурно по корабите, готвят се за атака срещу драгарския флот“.

„О!“

— Да хапнем — казах на глас и извадихме от храната, която ни беше опаковал готвачът на Мороулан. Аз се спрях на сушено винозавърско и пресен хляб. Хранех се, без да бързам, така че докато привършим, стана съвсем тъмно.

— Сега какво? — попита Мороулан.

Погледнах мрачните им лица, Мороулан е’Дриен и Алийра е’Кийрон. Гледаха ме с търпеливо очакване. Казах:

— Сега ви отвеждам до мястото, което минава за дворец, договаряме се и се махаме.

— С други думи — каза Алийра, — просто ще импровизираме.

— Схвана.

— Добър план — каза Мороулан.

— Благодаря. Един от най-добрите ми.

Поведох. Мороулан и Алийра вървяха зад мен. Трябва да сме били доста впечатляваща гледка, докато се изкачвахме по широките стъпала към малката сграда с пилоните, приютяваща управлението на Грийнери.

Отворихме широко вратата пред двамата полузадрямали стражи, и двамата без униформи, и двамата стиснали по едно от късите копия с пера, които помнех много добре. Събудиха се моментално. Можехме да ги свалим на място без капка пот, но им вдигнах ръка да не бързат.

Стражите ни зяпнаха. Ние тях — също. Казах:

— Отведете ни при…

— Кой си ти? — най-после изграчи единият.

— Неофициални пратеници на Драгарската империя. Искаме да започнем преговори с…

— Познах те — каза другият. — Ти си оня, дето…

— Хайде, хайде — прекъснах го аз. — Онова е минало. — И се усмихнах в лицето му. Усетих, че зад мен се готвят за битка. Успокоително е да разполагаш с Мороулан, с неговия Чернопрът, и с Алийра, с нейния Пътедир, готови да скочат в твоя защита. Стражите изглеждаха много нервни, не без основание. — Бихме искали да се видим с краля ви — казах им. Напред по тесния коридор не се виждаше никой; явно не бяха допускали възможност за нападение.