Стивън Бруст - Феникс

Тя каза:

— Дошли сте да помолите за жена си или за да укорите своята императрица заради действията й спрямо източняците?

— И за двете, ваше величество.

— Нито едното, нито другото ще ме трогне, баронет. Съжалявам, тъй като, честно казано, ми допадате. Но да се заплашва Империята е нещо непростимо и това е единственият ми отговор и по двете теми.

— Ваше величество, аз имам, от една страна, предложение, а от друга — информация.

Тя ме изгледа накриво, едновременно с насмешка и с любопитство.

— Продължете.

— Позволете ми, ваше величество, да започна с няколко въпроса. Мога ли?

— Можете.

— Знаете ли защо гражданите се разбунтуваха?

— Причините са много, баронет. Групите за натиск, едно необходимо зло по време на война. Мерките, оправданите мерки, предприети срещу безотговорното насилие, в което се ангажираха. Определени, достойни за съжаление условия, в които живеят.

— Да — казах аз. — Но нека обсъдим безотговорното насилие. Дали кланетата — използвам думата напълно съзнателно, ваше величество, защото си бяха точно това — дали кланетата щяха да са необходими, ако гражданите не се бяха ангажирали в това, което наричате „безотговорно насилие“?

Тя помисли и каза:

— Вероятно не.

— Е, в такъв случай нека допуснем, че не са гражданите тези, които са вдигнали във въздуха стражевия пост в Южна Адриланка. Подозирам — както и за още няколко подобни действия, — че го е направил един джерег, който е искал тези източняци да бъдат смазани.

Тя спря и ме изгледа.

— Имате ли доказателство?

— Собствените му думи, че го е направил.

— Ще се закълнете ли в това?

— Под Глобуса.

Тя закрачи отново.

— Разбирам. — Оставих й време да го обмисли. След малко тя продължи: — Съзнавате ли, че ако наистина се закълнете, съгласно закона, ще трябва да го направите публично?

— Да.

— Така че организа… — извинете — вашите приятели и вашият дом ще знаят, че сте предали въпросното лице?

— Да.

— И сте готов да го направите?

— Да.

— Кога?

— Щом се върнем в тронната зала, ваше величество.

— Добре. Длъжна съм обаче да ви заявя, че колкото и да е трогващо това, и колкото и да ме разгневява, то не освобождава вашата жена от отговорността, че е повела бунт.

— Точно тук се вмества моето предложение, ваше величество.

— Нека го чуем в такъв случай.

— Ваше величество, аз лично ще осигуря мир с Елди и Грийнери, без никакви щети за Империята и без никакъв риск за вас, ако вие освободите жена ми.

Тя отново спря и ме зяпна. После закрачи отново.

— Какво ви кара да мислите, че можете да направите това?

— Имам идея какво искат те и защо започнаха войната, и смятам, че мога да го уредя.

— Кажете ми.

— Не, ваше величество.

Отново поглед накриво, последван от гърлен смях.

— Можете ли да я убедите да престане да подстрекава Южна Адриланка, да не говорим за останалата част от града или останалата част от страната?

— Вероятно не.

Тя кимна и захапа долната си устна — жест, който никак не подхожда на императрица. После каза:

— Добре, милорд. Да, ако успеете да направите това, което казвате, ще освободя жена ви.

— И нейните приятели?

Тя сви рамене.

— Едва ли мога да освободя един, без да освободя всички. Да, ако се закълнете публично, под Глобуса, че насилието е било съзнателно причинено от един джерег, и ако лично сключите мир с Грийнери и остров Елди, който няма да ни струва нищо, ще освободя и нея, и съучастниците й.

— Добре. Благодаря ви, ваше величество.

Тя отново спря и ме пипна по рамото. Глобусът над нея побеля. Забеляза, че го гледам, и каза:

— Това, което казвам, не се запомня.

— О!

— Лорд Талтош, знаете ли, че организацията ще ви убие, ако им измените?

— Вероятно — отвърнах. — Поне със сигурност ще се опитат.

Тя поклати глава. Глобусът върна розовия си оттенък и Императрицата ме поведе обратно към тронната зала, където обяви, че ще последва клетвена декларация под Глобуса.

Дворът мълчеше и гледаше. Глобусът закръжи над главата ми и се приготви, все едно как го правеше, да отличи истината от лъжата. Изрекох обвинението си много внимателно, така че да не останат никакви съмнения за истинността или за вината. През цялото време, докато говорех, не откъсвах очите си от граф Софта, който много упорито се стараеше да запази лицето си безизразно.

А аз му се усмихвах.