Стивън Бруст - Феникс

„Знам, шефе. Не ми харесва всичко това. Чакат те само да…“

„Знам. Дамата ти как се справя?“

Роуца помръдна на дясното ми рамо и ме близна по врата. Съсредоточих ума си върху едно място точно срещу жилището ми и се телепортирах там. Щом пристигнахме, Лойош и Роуца излетяха от раменете ми и захвърчаха наоколо.

„Няма никой, шефе“.

„Комплименти за Роуца. Мисля, че се учи бързо“.

„Има си добър учител. Ти добре ли си?“

„Поне не избълвах вечерята си. Остави ми една минута и стойте нащрек“.

„Готово“.

След като се пооправих, се прибрах в жилището си. Имах късмет — Айбин беше там и нямаше убийци.

— Как си бе, човек?

— Горе-долу. Искаш ли да ми помогнеш?

— За какво?

— Да прекратим войната.

— Звучи чудесно. Какво трябва да направя?

— Идваш с мен и се оставяш на един да прочете ума ти, докато си спомняш всичко, което можеш, за онова място на Грийнери, където се срещнахме.

— Става.

— Ще трябва да си свалиш талисмана, докато го правиш.

— Какво? О, това ли? — Той опипа камъка Феникс на шията си и сви рамене. — Няма проблем.

— Добре. Ела с мен.

— Само за момент.

Взе си барабана и застана до мен. Огледах жилището си — чудех се дали ще го видя пак — и телепортирах направо оттам, защото все още не се чувствах в безопасност.

Айбин зяпна Черен замък с искрено удивление.

— Къде сме?

— В дома на Мороулан е’Дриен, от дома на Дракона.

— Хубаво замъче.

— Мда.

Лейди Тилдра го поздрави като стар приятел и той се ухили до уши. Заведох го в библиотеката и го запознах с всички. Айбин се държеше приятно и или не разбра, или му беше все едно коя е Сетра Лавуод, да не говорим за Алийра и Мороулан. Те, от своя страна, бяха учтиви с него, а след това лейди Тилдра го заведе до стаята му. Аз намерих своята стая и спах почти четиринайсет часа.

Късно на другата заран намерих Мороулан в работилницата му — показваше разни неща на Ноиш-па. Самият аз неволно зяпнах към вратата, водеща към кулата с прословутите прозорци. Мороулан ме забеляза, но не зададе въпроси. Каза обаче нещо друго:

— Имах официален емисар от дома Джерег.

— О?

— Бях помолен да те предам.

— Ясно. Ще го направиш ли?

Той изсумтя и попита:

— Какво толкова си им направил, Влад?

— Всъщност нищо. Въпросът е какво си мислят, че ще направя.

— Какво е то?

— Че ще убия една важна клечка.

— Ще го направиш ли?

— Само в случай, че се измъкнем успешно от Грийнери. Нали знаеш, всичко по реда си.

— Разбира се. А Империята?

— За това ще се погрижа след няколко мига.

— Мога ли да помогна?

— Вероятно. Можеш ли да уредиш Императрицата да ме приеме?

— Разбира се. Кога?

— Сега.

Той ме зяпна и устата му се размърда беззвучно. После се съсредоточи и помълча около две минути. Беше интересно да се опитвам да сглобя късчетата от разговора по израженията, преминаващи по лицето му. Той поклати два пъти глава, сви веднъж рамене, а веднъж лицето му се изкриви във физиономия, която така и не можах да разгадая. Накрая отвори очи и каза:

— Очаква те.

— Великолепно. Можеш ли да ми уредиш телепорт?

— На двора.

— Благодаря.

Хвърлих последен поглед към вратата, усмихнах се на Ноиш-па, който вече се беше залисал в някаква вещерска работа, и започнах дългата си разходка — надолу и в кръг, пак нагоре и през библиотеката. Усмихнах се широко на лейди Тилдра, което я остави малко озадачена, мисля, после излязох на двора, където един от магьосниците на Мороулан ме поздрави чинно и ме отпрати на площада пред Имперския дворец, резервиран за тези, които пристигат чрез телепортация.

Когато влязох в същинския дворец, стомахът ми вече се беше поуспокоил, но бездруго почти не го забелязах, тъй като умът ми препускаше бясно. Поведоха ме през коридори и покрай тераси и ненатрапващи се стражеви постове, и най-сетне влязохме в тронната зала, с масивния й седемнайсетстранен купол и прозорци от цветно стъкло. На влизане забелязах между придворните и граф Софта и му хвърлих една широка усмивка. Веждите му се събраха, но иначе лицето му си остана безизразно.

Поклоних се на Нейно величество. Сърцето ми туптеше от възбуда, а мозъкът ми пращеше от идеи.

— Добре дошли, баронет Талтош.

— Добре заварили, ваше величество. Нещо против да си поговорим?

Очите й се разшириха и чух как придворните ахнаха. Но тя каза:

— Не, разбира се. Елате с мен. — И ме поведе зад трона си.

Стените бяха все така бели и без украса, но този път, за моя изненада, за малко щях да я задмина. По някаква причина вече не изпитвах такова благоговение към нея, като предишния път; дали беше заради душевното ми състояние, заради последните събития или заради двете — не знам.