Стивън Бруст - Феникс

Всички седнахме отново и лейди Тилдра ни наля вино, като първата чаша подаде на дядо. Казах:

— От името на моя дядо ти благодарим, Мороулан. Ние…

— Това го остави — прекъсна ме той. — Разбира се, че сте добре дошли тук за толкова дълго, колкото пожелаете да останете. Но знаеш ли за Коути?

Ръката ми замръзна с чашата пред устните ми. Поставих я внимателно на масата.

— Какво?

— Пак е арестувана. Този път по изричната заповед на Императрицата. Обвинението е измяна на Империята. Влад, очаква я екзекуция.

Усетих погледа на дядо, но не го погледнах. Само казах:

— Обявен ли е процес?

— Не. Зерайка казва, че ще изчака, докато свършат неприятностите.

— Неприятности? Така ли го нарича?

— Да.

— Разбирам. Ноуратар предприела ли е нещо?

— Още не. Тя командва войски. Казва, че…

— Командва войски? В града?

— Събира сили за нахлуване в Грийнери.

— Е, това поне е облекчение.

— Защо?

Поклатих глава. Щеше да е трудно да му го обясня.

— Какво си чул за това, което става?

Той сви рамене.

— Безредици. Бях в Имперския дворец по време на втория щурм и по време на обсадата, така че знам най-вече за ставащото там, но чух това-онова за останалото. Според Зерайка нещата ще са под контрол до утре заранта.

— Под контрол — повторих. Погледнах към Ноиш-па, но този път той гледаше настрани.

— Да — продължи Мороулан. — Сетра е установила ред в…

— Сетра! Сестра Лавоуд!?

— Сетра Младшата.

— Как е станала командващ?

— Бригадният на стражата на Феникс вчера си подаде оставката, заради някакъв спор с Императрицата. Не знам подробностите.

— Може да не му е харесала идеята да се изколят хиляди безпомощни източняци.

— Безпомощни? Влад, ти слушаш ли ме? Имаше щурмове на Имперския дворец. Бяха го обсадили. Те всъщност заплашваха Императрицата…

— О, я стига. Могла е да телепортира когато си поиска.

— Не това е важното, Влад. Да се заплашва светостта на…

— Можем ли да сменим темата?

— Ти попита — сопна се той.

— О, да. Съжалявам. — Лойош долетя на рамото ми и ме близна по ухото. — А с войната какво ново?

— Сигурен ли си, че искаш да чуеш?

— Искам да разбера как мога да измъкна Коути. Първото, което трябва да знам, е какво става с Императрицата, за да мога да реша как да се опитам да й повлияя. Не е ли логично?

Изглеждаше стъписан. Допускам, че не беше очаквал от мен такъв начин на разсъждение. После каза:

— Е, добре. Императрицата продължава да се опитва да събере нашественическа флота, за да нападне съюза Грийнери и Елди.

— Да се опитва?

Той се намръщи.

— Една специална част отплава от Адриланка за Северен пристан, в подготовка за нападение на Грийнери, но самата тя бе атакувана от бойни кораби на съюза и три наши са потънали. Не знам колко са големи, нито какви са щетите, но… защо се усмихваш?

Защо ли се усмихвах?

Отпих от виното, без да усетя вкуса му. Империята никога не ме беше интересувала; в смисъл, тя си беше тук и аз живеех в нея, без да й обръщам внимание. Дори навечерието на войната не беше събудило у мен някакви особени чувства по отношение на това кой се надявам да спечели конфликта. Но сега осъзнах, че искам Империята да бъде уязвена. Много исках да бъде уязвена. Ужасно щеше да ми хареса, ако Империята се прекатуреше, колкото и да бе невъобразимо. Исках да видя как Глобусът се търкаля потрошен по земята. Исках да видя могъщия дворец, с неговите сребърни колони и със стените му, облицовани с черен мрамор, стаите му, в които можеха да живеят по десет източняшки семейства, изгорен до основи.

Спомнях си само откъслечни картини от последните два дни в Южна Адриланка, но по лицата на хората имаше изражения, които ще помня, докато съм жив, и ако единственият начин да бъде облекчена болката бе рухването на Империята, значи исках точно това. В един живот, над който властваха омрази, тази омраза беше нова. Може би точно това бе изпитвала Коути през цялото време. Сигурно едва сега можех да я разбера.

Отхвърлих настрана всякакви мечти за рухналата Империя — такива мечти нямаше да спечелят освобождаването на жена ми. Всъщност най-добре щеше да е, ако намерех начин да…

Ако можех…

— Няма нищо — отвърнах. — Но мисля, че знам как да спася Коути.

Дядо ме изгледа остро. Мороулан каза:

— О?

— Смяташ ли, че си готов да ми помогнеш? Ще ми трябва също така помощта на Алийра и, струва ми се, на Сетра. А вероятно и на Деймар.