Стивън Бруст - Феникс

Мария Параческ, която и да е тя, беше съумяла да придаде смисъл на всичко това, да подреди събитията и да ги свърже логично. Тогава аз не можах, тъй че няма да се преструвам, че го мога сега. Явно вдигналите се на бунт източняци и текла всъщност печелеха, до края на втория ден на въстанието, третия от новата година, когато моряците на Белия рид оттеглиха подкрепата си за бунтовниците и позволиха на Четвърта морска гвардия да направи десант, който премахна обсадата на Имперския дворец. Но от мястото, където се намирах, така и не можах да схвана разликата между победата и загубата, чак до последния момент, когато по улиците тръгнаха орки, помитайки всеки, който им се мернеше пред очите. При това чак по-късно разбрах, че Имперският дворец е бил щурмуван и че е бил под обсада в продължение на часове.

Помня, че в един момент осъзнах, че бях останал по улиците на Южна Адриланка през целия ден, и помня ранната вечер на същия ден, когато сякаш целият град нададе писъци, но когато ровя в паметта си като в сандъче от кедрово дърво, в което съм изгубил нещо, не мисля, че съм видял нещо повече от дребни схватки по улиците, дори в най-тежките моменти. Настъпваше внезапна тишина, край мен притичваха няколко души, след това се чуваше дрънченето на метал в метал или на метал в дърво, писъци, долавях ужасната воня на изгоряла човешка плът, толкова подобна и така различна от миризмата на печено месо.

Дали по някое време съм нанесъл удар за „моите хора“? Не помня. Питал съм Лойош, но той помни още по-малко; само че ме молеше непрекъснато да се махаме, на което аз все му отвръщах, че още е рано. Знам, че няколко пъти се опитах да се свържа с Коути, но тя не приемаше.

По някаква причина едва когато касапницата започна — а аз дори не съзнавах, че е касапница — се сетих за дядо. Бързо закрачих по улиците, като много смътно осъзнавах, че вървя покрай телата на източняци, мъже, жени и деца. Благодарен съм, че мога да си припомня много малко от всичко, което сигурно съм видял. Знам, че по едно време се подхлъзнах в нещо и едва не паднах, и чак по-късно осъзнах, че е било кръв, изтичаща от посеченото тяло на някаква старица, което все още мърдаше.

От време на време се натъквах на улични боеве, но повечето подминавах отдалече. В един момент се натъкнах на патрул от четирима драгари в златни плащове. Спрях и те също спряха. Видяха, че съм източняк, видяха също, че съм джерег, и предполагам, че това ги озадачи. Не знаеха как да постъпят с мен. Погледнаха двата джерега на раменете ми и рапирата на хълбока ми. Казах:

— Е? — И те свиха рамене, и продължиха по пътя си.

Пламъците видях, докато все още бях на миля или повече от дюкяна на дядо ми. Затичах. Първото нещо, което видях, щом се приближих, беше пламналата постройка срещу дюкяна му, както и малката бакалия до нея. Когато се приближих достатъчно, за да подуша миризмата на горящи зеленчуци, видях, че дюкянът на дядо още си стои, и въздъхнах облекчено. После видях, че цялата предна стена липсва, и сърцето ми падна в петите.

Приближих и първото, което видях, бяха труповете на трима стражи. Нямаше никакво съмнение кой ги е убил — всеки имаше малка кръгла рана точно над мястото, където един драгар или човек държи сърцето си. Влетях вътре и щом го видях най-спокойно да почиства рапирата си, едва не се разревах от облекчение.

Той вдигна глава и каза:

— Трябва да се махаш, Владимир.

— А?

— Трябва да се махаш оттук. Веднага.

— Защо?

— Бързо, Владимир. Моля те.

Погледнах през рамо към труповете, погледнах дядо и казах:

— Някой се е измъкнал, а?

Той сви рамене.

— Никога не съм могъл да убивам жени. Тая слабост я имаме от това, че сме човеци.

— Извадил си късмет, че не е била магьосничка — казах.

— Може би. Но не остава много време. Трябва да се махнеш веднага.

— Ако дойдеш с мен.

Той поклати глава.

— Аз няма къде да ходя. Ще те намерят.

Прехапах устна.

— Може да се намери едно място. Почакай.

„Мороулан. Смешно говорещи Господарю на дракони. Драгарски вещере. Държателю на Чернопрът. Мороулан. Мороулан!“

„Кой?… Влад?“

„Да“.

„Къде си? Добре ли си? Целият град…“

„Знам. В самата гмеж съм, но всичко е наред. Моля ви за убежище, лорд Мороулан. За себе си и за дядо ми“.

„Дядо ти? Какво се е случило?“

„Стражи на Феникс са се опитали да му подпалят дюкяна. Той им е попречил“.

„Разбирам“.

„Къде си сега?“

„В Имперския дворец, но скоро ще си тръгвам“.

„Какво правиш там?“