Стивън Бруст - Феникс

„Готвех се да защитя Императрицата, ако се наложи. Но обсадата беше вдигната“.

„Обсада?“

„Твоите източняци, Влад“.

„О. Кой е с теб?“

„Алийра, Сетра“.

„Сетра? Това трябва да е предизвикало доста вълнение“.

Той се изкиска. „Жалко, че не можа да го видиш. А с теб какво става? Всичко наред ли е?“

„Колкото до въстанието, да, но си имам джерегски неприятности. Затова имам нужда от убежище“.

„Май си спомням за един друг джерег…“

„Да, и аз. Но нямаме време, Мороулан. Може пак да дойдат златни плащове и…“

„Добре, Влад. Давам ти убежище поне за седемнайсет дни. Може и завинаги. Също и за дядо ти, разбира се. Ще уведомя Тилдра“.

„Благодаря ти. До скоро“.

Обърнах се към Ноиш-па и казах:

— Уредено е. Можем да останем в Черен замък.

Той се намръщи.

— Какво е това?

— Един реещ се замък, Ноиш-па. Всъщност там е много приятно. Мороулан ще ти хареса. Той…

— Той е елф?

— Да, но…

— Не. Ще си остана тук.

Усмихнах се.

— Е, добре. Знам, че не мога да те накарам насила.

Той отиде и седна в един от столовете си. После се намръщи.

— Владимир, трябва вече да тръгваш.

— Не.

— Какво?

— Щом ти оставаш, оставам и аз. Ти също не можеш да ме накараш да тръгна насила.

— Но те ще се върнат повече.

— Така е. И с магьосници. Но и аз знам няколко трика.

— Владимир…

— Или двамата, или никой, Ноиш-па.

Погледна ме в очите, после по лицето му пробяга лека усмивка.

— Добре, Владимир. Заведи ме в този замък на елфа.

— Приготви се да ти прилошее, Ноиш-па.

— Защо?

— Телепортните магии го правят това на човеците. Не знам защо.

— Е, добре. — Той взе Амбрус, познайника си, и огледа за последен път дюкяна си. — Да тръгваме веднага, тогава.

Прегърнах го през раменете и се съсредоточих върху двора на Черен замък. Когато образът се изчисти, привлякох от силата, оформих я и усетих познатия гърч в корема си. Южна Адриланка изчезна, а стените около двора се появиха реално, точно като картината в ума ми.

Ноиш-па изглеждаше пребледнял от гаденето, но иначе му нямаше нищо. Погледах го в лицето, докато се съвземаше бавно, по-бавно и от мен, и видях как започна да осъзнава размера на двора, земята долу под нас, а после — символите по стените и огромната двукрила врата на четиридесет стъпки пред нас.

— Как може този елф да знае Изкуството? — попита той.

— Той е доста необикновен за драгар — отвърнах.

След като дядо се посъвзе, пристъпихме към портата и тя се отвори. Лейди Тилдра се поклони учтиво и каза:

— Лорд Владимир, толкова сме облекчени, че сте в безопасност, и така се радваме, че ще останете с нас. И вие, сър — вашият внук ни е разказвал толкова много за вас и с такъв възторг, че почти се бояхме да се надяваме на честта да ни зарадвате с присъствието си някой ден. Безкрайно се радваме, че най-сетне дойдохте, въпреки съжалението ни за преживените несгоди, които ви принудиха да предприемете това пътуване. Моля, бъдете добре дошли. Аз съм Тилдра.

Какво да я правиш? Тя е от дома Исола, в края на краищата.

Дядо я зяпна, отвори и затвори уста, после се ухили широко и каза:

— Харесваш ми.

И мисля, че за пръв път видях лейди Тилдра искрено трогната.

Тя ни въведе в замъка.

— Лорд Мороулан помоли да го изчакате в библиотеката. Бихте ли ме последвали?

Ноиш-па изглеждаше възхитен от великолепието на Черен замък. Вървяхме по мраморните коридори и нагоре по широкото стълбище. Амбрус също се озърташе, сякаш се мъчеше да запомни аварийния изход. Почти виждах как Ноиш-па си отбелязва наум да проучи различните статуи, картини и псиотпечатъци, покрай които минавахме. Лейди Тилдра с готовност щеше да се спира и да го остави да ги разгледа, и с радост щеше да му разказва техните истории и да му описва накратко биографиите на творците, но аз имах ужасна нужда най-после да седна.

Библиотеката на Мороулан всъщност представлява голям комплекс от стаи, тъй че беше от полза да ни покаже в коя да отседнем. Сигурно това, че книгите му не бяха подредени по теми или по заглавия, а основно според дома на всеки автор, говори нещо било за него, било за драгарите въобще. Останахме да го чакаме в най-голямата стая, която беше, естествено, пълна с книги, писани от Господари на дракони.

Тъкмо бяхме седнали и лейди Тилдра тъкмо започваше да налива виното, когато той влезе. Двамата станахме и се поклонихме, но той ни махна да седнем. Поклони се дълбоко на дядо и се изправи тъкмо навреме, та Лойош да кацне на рамото му. Роуца прелетя до Амбрус, който й изсъска, а след това се остави да го оближе по муцуната, което ме изненада.