Стивън Бруст - Феникс

Орда от двайсетина момчета и момичета, повечето на девет-единайсет години, усърдно превръщаше околните дървета в копия. Вече бяха натрупали камара от петдесетина, като трудът им беше много изрядно разпределен: едни сечаха клоните, други ги кастреха и скъсяваха, трети белеха кората, четвърти ги оглаждаха и лъскаха, а последната група им поставяше железни върхове. Всички деца бяха мръсни, но на повечето като че ли им беше много забавно.

Имаше няколко, които се трудеха с мрачна решимост, сякаш смятаха, че са ги включили в много важни дела, но повечето, особено тези, които сечаха клоните, изглеждаха просто уморени.

Погледах ги още малко и изведнъж ме осени важността на това, което виждах. Не беше толкова в това, че правеха оръжия, колкото, че го правеха систематично. Някой ги беше вкарал в тази дейност и им беше обяснил как да го правят. Да. Някой.

Тръгнах отново, вече по-бързо, но не стигнах до щаба им. Все още бях на половин миля от него, когато се натъкнах на един от стражевите постове. Само че не се виждаше нито един златен плащ; вместо това гъмжеше от мъже и жени, повечето източняци, но успях да различа и няколко текла, всички въоръжени, всички с жълти превръзки на челата. Стояха до кабинката на стражите, усмихваха се и поздравяваха всеки, който се доближеше до тях.

Намръщиха се на джерегските ми цветове, но се оказаха разговорливи. Попитах:

— Какво означава превръзката на главата?

— Означава — отвърна ми една жилава жена на средна възраст, — че тук вече пазим ние. Установихме контрол.

— На какво? — попитах.

— На тази част от града.

— Можеш ли да ми кажеш какво стана?

— Групи за натиск — отвърна тя все едно, че това обясняваше всичко.

— Не разбирам.

— Ще разбереш, джерег. И по-добре се разкарай оттук.

Трябваше или да я послушам, или да почна да избивам източняци. Продължих си по пътя.

„Това не ми харесва, шефе. Трябва да се махнем оттук“.

„Още не, Лойош“.

Духна вятър и понесе миризма, която не можах да свържа с нищо определено. Бях я помирисвал някога и асоциациите не бяха приятни. Но от какво беше?

„Коне, шефе“.

„Това било значи! Къде са?“

„Там, вляво. Не е далече“.

Не беше далече. На първата пресечка, и проклетите зверове бяха повече, отколкото бях виждал събрани на едно място след конната източняшка войска при Стената на Гробницата на Барит. Но този път вместо да ги яздят, бяха впрегнати в големи коли — шест или седем коли, струва ми се — а колите бяха натоварени с големи сандъци. Реших, че са от транспортите, които идваха редовно в Южна Адриланка да карат храни и си тръгваха още рано на заранта. Необичайното беше, че са толкова много.

Приближих и попитах един от работниците какво става. Той също се озъби, като видя цветовете на дрехите ми, но отвърна:

— Държим под контрол Южна Адриланка. Сега разнасяме прокламации в другите части на града.

— Прокламации? Дай да видя една.

Той сви рамене и извади един лист от сандъка. Прокламацията беше грижливо изписана с печатен шрифт и гласеше, на много беден и лишен от въображение език, че източняците и текла от Южна Адриланка отказват да допуснат групите за натиск в града и настояват за освобождаването на задържаните им водачи, и че се вдигат „като един“, за да вземат управлението в свои ръце от ръцете на тираните, и т.н. и т.н.

Тъкмо там, докато натоварените с прокламации коли потегляха, започна да ме обзема чувството за нереалност — чувство, което все повече се усилваше, когато се отдалечих и видях, проснато и изоставено в прахта на улицата, тялото на драгар, издъхнал от много рани и облечен в златния плащ на стражата Феникс.

Много по-късно, в къщичката на едно източняшко семейство, където бях пренощувал, намерих малкия памфлет на Мария Параческ „Сива дупка в града“ — описание на онези няколко дни в Южна Адриланка. Докато го четях, го преживях отново; но нещо повече, започнах неволно да кимам и да си казвам: „Да, това е вярно“ и „Това си го спомням“, докато тя описваше отряд пиконосци на Малък пазар и имперската гвардия, вървящи в редици по двайсет по Лихварско авеню, пожара на зърнената борса и други събития, на които всъщност бях свидетел. Ако намерите този памфлет, прочетете го и ако ви хареса, вмъкнете тук описанията на всяко събитие, което плени въображението ви. Защото преди да го прочета, всъщност не помнех всички тези неща.

Помня смехове и писъци, които се сливаха, сякаш се превръщаха в части на една и съща грандиозна музика, макар да бяха раздалечени на часове. Помня миризма на изгоряло зърно и как погледнах ръцете си и видях, че са покрити с пепел. Помня как стоях в една задна уличка, встрани от пътя на маршируващия батальон стражи на Феникс, и почуквах със счупената дръжка на брадва по стената на някакъв склад. По дръжката на брадвата имаше кръв, но не знам как беше попаднала в ръцете ми и дали аз самият я бях окървавил.