Стивън Бруст - Феникс

— Какви ги вършат ли? Идваш да питаш един старец като мен? — Но ми се усмихна с няколкото си останали пожълтели зъба и се поотпусна. — Добре. Елфите искат да тръгнат на война, без да ми казват каква е причината. Трябват им моряци за корабите им, затова прибират млади мъже и жени. Пращат банди, които да хващат хора и да ги отвеждат, без дори да се сбогуват с близките си, водят ги на корабите и те отплават. Всички са бесни, някои хвърлят разни неща по елфите, които искат да ги вземат. Значи, тези форрадаломарток , те казват, че тази война е, как беше думата? Уруджи.

— Повод?

— Да, повод да се събират войници. Форрадаломарток се организират срещу това и всеки казва: „Да, да, ще се борим“, а после арестуват Кели и сега всеки казва: „Пуснете го или ще ви съсипем градеца“.

— Но много бързо става.

— Така стават нещата, Владимир. Гледаш как всичките ти селяни се усмихват, гледат те овчи и казват: „О, такава си ни е орисията в живота“, а после става нещо и всички те казват: „Ще умрем, но няма да позволим да направите това на децата ни“. Всичко може да стане за една нощ, Владимир.

— Може би. Но съм уплашен, Ноиш-па. За тях, както и за Коути.

— Да, тя ходи с тези хора. С право си уплашен.

— Могат ли да спечелят?

— Владимир, защо питаш мен? Ако войниците ми влязат в дюкяна, ще им покажа колко съм стар. Но няма да изляза сам да ги търся, тъй че нищо не разбирам от тия неща. Сигурно да, могат да спечелят. Сигурно войниците ще ги съкрушат. Може би и двете едновременно. Не знам.

— Трябва да реша какво да правя, Ноиш-па.

— Да, Владимир. Но аз едва ли мога да ти помогна много.

Дълго отпивахме мълчаливо от чая. После казах:

— Не знам, може би е добре, че имам този проблем. Означава, че не трябва да се безпокоя за това, което ще се случи после.

Той не се усмихна.

— Добре е да не се тревожиш сега. Но дали ти е по силите?

— Не — отговорих откровено и се загледах в ръцете си. — Знам, че не одобряваш това, което правя. Бедата е, че и аз вече не съм сигурен дали го одобрявам.

— Вече ти го казах веднъж, Владимир — убиването на хора за пари не е начинът един мъж да си изкарва хляба.

— Но, Ноиш-па, толкова ги мразя! Разбрах, че съм един от тях, и си мислех, че това е променило нещата, но не е. Всеки път, когато дойда да те видя и мириша боклука по улиците, и виждам хора, които са загубили зрението си или имат болести, които могат да се изцерят с най-просто чародейство, или не могат да напишат собствените си имена, просто ги мразя. Това не ме кара да искам да оправя всичко, като Коути; просто ме кара да искам да ги убивам.

— Никакви приятели ли нямаш, Владимир?

— Хмм? Е, да, имам, разбира се. Това какво общо има?

— Кои са ти приятели?

— Ами, да вземем… О! Разбирам. Да, всички са драгари. Но те са различни.

— Нима?

— Не знам, Ноиш-па. Наистина не знам. Разбирам какво ми казваш, но защо въпреки това изпитвам тази омраза?

— Омразата е част от живота, Владимир. Ако не можеш да мразиш, не можеш и да обичаш. А щом мразиш тези елфи, значи това е, което чувстваш и не можеш да го отречеш. Но по-глупавото от омразата към елфи, които никога не си познавал, е да се оставиш това да те управлява. Така не се живее.

— Знам, но… — Млъкнах, когато Амбрус изведнъж скочи в скута на Ноиш-па и измяука свирепо. Ноиш-па се намръщи и се заслуша.

— Какво става?

— Тихо, Владимир. Не знам.

Лойош се върна на рамото ми. Ноиш-па стана и отиде до прозореца на дюкяна. Тъкмо се канех да го последвам, когато той се върна, стиснал парче пергамент. Извади перо от мастилницата и с няколко бързи движения надраска кривнат на една страна правоъгълник. Топна още веднъж перото, без да капне петно, и драсна няколко знака в ъглите. Не можах да позная символите.

— Какво е това?

— Не сега, Владимир. Вземи това. — Подаде ми малка сребърна кама. — Срежи си лявата длан. — Направих го и прорезът мина успоредно на тънкия бял белег от раната, която си бях направил само преди два дни. Закървя хубаво. — Събери малко кръв в дясната си шепа. — И това направих. — Пръсни я върху пергамента. — Протегна парчето на три стъпки пред мен. Тръснах кръвта и оставих интересни шарки от червени точици. После той ми хвърли чиста кърпа, за да превържа ръката си. Направих го и малко се съсредоточих да спра кръвта и раната да започне да зараства. Съжалих, не за първи път, че ми е толкова трудно да науча няколко прости магии за изцеряване.

Ноиш-па огледа червените капчици по пергамента и каза: