Стивън Бруст - Феникс

Тя отиде в спалнята. Преместих се в креслото и седнах на меката кожа от дарр, изпъната върху дървената рамка. Все още беше топла от това, че бе седяла в него. Айбин спря да свири, погледна ме, изрази пожеланието си да спя без сънища, след което си остави барабана и се прибра в синята стая. Загледах се през прозореца в нощта и усетих ласката на топлия вятър, носещ съвсем лек дъх на море. Лойош и Роуца долетяха и клекнаха в скута ми. Почесах съответните брадички и след малко бях заспал.

Сънувах, но не запомних съня, тъй че все едно не бях сънувал. Мисля, че усилващата се светлина в стаята и гласът в главата ми се бяха вписали в него. Гадният вкус в устата ми не беше. Мразя да разговарям с хора, дори и псионично, преди да съм получил възможност да си оплакна устата. „Кой е?“

„Твоят верен и предан помощник“.

„Каква радост. Какво има, Крейгар?“

„На Светулката преди малко му предложили шест хиляди, за да се обърне на другата страна, докато някой приятел те изпраща към следващия ти живот“.

„Шест хиляди? Само за да се обърне на другата страна? Вийра! Много ми е пораснала работата“.

„Оставам с впечатлението, че е бил изкусен“.

„Щеше да е глупак, ако не беше изкусен. Защо не ги е взел?“

„Смята, че си роден с късмет. От друга страна, е разтревожен“.

„Чувствително е момчето. Остави ме да се събудя и идвам при вас“.

„Добре“.

Изплакнах си устата и се измих набързо. „Мисля, че този път сме в беда, Лойош“.

„Парите са много, шефе. Все някой ще се хване за толкова“.

„Мда“.

Налях вода за сутрешната клава и погледнах за другите обитатели на жилището. Коути беше излязла, Айбин още спеше. Сложих цепеница в печката, запалих я с магия, после пъхнах вътре две ролца, извадих масло и от запасите с джинджифил. Сипах кипналата вода върху смляната клава, извадих ролцата, приготвих ги, сипах много сметана и мед в клавата, седнах, ядох, пих и мислех.

Лице с ресурсите на Боралиной рано или късно щеше да ме спипа. Рано или късно някой от моя персонал щеше да поддаде. По дяволите, с толкова пари, които той ръсеше наляво и надясно, можех да продам някой от собствените ми шефове. В този бизнес е така… с лична лоялност стигаш дотук; по-нататък продължаваш с кеш. Можех да измисля три начина да му попреча да купи някой от моите и да ме подреди. Първият, да убия Боралиной преди той да се е добрал до мен, беше великолепна идея, но непрактична — щяха да са ми нужни най-малкото два или три дни само за да събера цялата необходима информация за него. Колкото до втория, да наддавам, просто не разполагах с нужните ресурси. При което оставаше третият, който можеше да доведе до няколко последствия, заслужаващи сериозно обмисляне. Изпекох си още едно ролце.

Похапвах и мислех, без да бързам. Когато приключих, сложих чинията в умивалника и се измих.

„Крейгар. Крейгар. Крейгар“.

„Кой е?“

„Лично господин Мустачи. Кога можеш да събереш всички в кабинета ми?“

„Какво значи «всички» този път, Влад?“

„Всичките ми биячи, Мелестав, ти“.

„Толкова ли е спешно, че всички да си зарежат работата?“

„Може би. Едва ли има някое време на деня или нощта, когато някой от тях да не върши някаква работа“.

„Май че си прав. Какво ще кажеш за след час?“

„Значи ще се видим тогава“.

„Искаш ли охрана?“

„Не. Само се погрижи да няма някой в кабинета, който иска да ми нанесе телесна повреда“.

„Ясно, шефе. След час сме там“.

Дооблякох се, проверих всичкото си скрито въоръжение и този път взех със себе си и Лойош, и Роуца. Айбин вече беше станал, но бях доста разсеян, така че не си говорихме много. Пратих Лойош пръв навън да се уверим, че улицата е чиста, след което внимателно се телепортирах на един хвърлей място от кантората, където имаше възможност за изход в случай, че пътят е блокиран. Оказа се, че не е необходимо; освен обичайното гадене телепортът мина без инциденти. Шмугнах се в дюкяна за упойващи треви, зад който се намираше стаята за комар, зад която се намираше кантората ми, и там изчаках, докато се почувствам по-добре. Влязох.

Бяха се събрали всички — дванайсет биячи, Крейгар и Мелестав. Бяхме се натъпкали в помещението извън кабинета на двама ни, моя и на Крейгар, пред бюрото на Мелестав. Седнах на ръба на бюрото и се замислих за събралите се тук четиринайсет убийци. Светулката беше клекнал до стената и ме гледаше напрегнато. Мелестав, чието бюро бях узурпирал, стоеше до мен грижовно и гледаше останалите, сякаш не беше много сигурен, че съм в безопасност, което беше възможно. Ето ти го и Чимов в средата, чакаше търпеливо. И останалите.