Стивън Бруст - Феникс

— Да. Магьосничеството е променило целия ни свят и продължава да го променя.

— Спор няма.

— Хайде да повървим.

— Добре.

И си тръгнахме.

Намерих малко сухи черни гъби, залях ги с вряла вода и ги оставих да се накиснат. След двайсетина минути ги нарязах със зелен лук, праз, малко магданоз, няколко вида пиперки и тънки резенчета кетна. Припържих всичко това на силен огън с чесън и джинджифил, докато Коути седеше и ме гледаше как готвя. Никой от двама ни не проговори, докато яденето не стана готово. Сложих му отгоре малко кускус, направен от дядо ми. Имах и няколко ягоди, които още ставаха за ядене, така че ги сложих в една голяма палачинта с тесто, приготвено с червени грудки, кимион, захар и малко лимонов сок. Това го хапнахме с редкия ягодов ликьор, който ми беше дала Кийра, след като го намерила в един дюкян за напитки, който посетила в извънработно време.

— Как — казах й — можеш да стоиш настрана от мъж, който може да готви така?

— Строг самоконтрол — отвърна ми тя.

— Аха.

Налях на двама ни още ликьор и сложих на пода чинийките за джерегите. Отпуснах се в стола, отпих от чашата и се загледах в Коути. Въпреки шеговития й тон, в очите й нямаше хумор. От доста време го нямаше.

— Какво трябва да направя, за да те задържа? — попитах.

Тя заби поглед в масата.

— Не знам, Владимир. Не съм сигурна дали вече е останало нещо. Аз се промених.

— Знам. Харесва ли ти това, което си станала?

— Не съм сигурна. Каквото и да е, все още не е приключило. Не знам дали можем да се променим едновременно.

— Знаеш, че съм готов да опитам почти всичко.

— Почти?

— Почти.

— Какво не би направил?

— Попитай ме и ще видим.

Тя поклати глава.

— Не знам. Просто не знам.

Този разговор го водехме не за първи път, с малки вариации и незначителни добавки. Отидох в другата стая, до прозореца, за да мога да чувам уличните музиканти. От време на време им бях хвърлял по някоя монета, така че често свиреха точно под прозореца ми — едно от нещата, заради които си харесвах жилището. Хвърлих им цяла кесия и ги послушах малко. Спомних си какво изпитвах, когато се разхождах по улицата с нея, допира на рамото й до моето. Караше ме да се чувствам някак по-висок. Спомних си вечерите ни в „При Валабар“ и как веднъж пихме клава в едно местенце, където си направихме скулптура от празни чаши и захарницата. Принудих се да прекъсна спомените и само да послушам музиката.

Малко по-късно Айбин се върна, грижливо увил барабана си в парче дебел мек плат. Постави го до стената и седна.

— Как беше днес в двора? — попитах го.

— Страхотно. Императрицата ни покани отново.

— Моите поздравления.

— А ти за какво беше там?

— Да си прибера жената.

— О. — Той погледна към Коути, която седеше в креслото и четеше документа си. — Хубаво, че си я върнал.

Тя му се усмихна, стана и каза:

— Мисля вече да се изкъпя.

— Нещо против да погледам? — казах аз.

Отвърна ми с усмивка.

— Да.

И отиде в банята. Чух как сложи дърва в печката и после казана с водата за кипване отгоре. Айбин започна да свири на барабана си, за да не мога да чуя шумоленето на тъкани и плясъка, и толкова по-добре, предполагам. Пръстите му се задвижиха като в мъгла, другата мъгла беше палката. Барабанът зажужа, след това застена, после запя, забумтя и затупка със звуци, които сякаш се сляха със стаята. Потънах в ритъма и за известно време като че ли престанах да мисля за каквото и да било. Може би трябваше да се науча да свиря на барабан.

След час тя се появи, облечена в червената си роба с фенарийско везмо по краищата, увила главата си с бяла кърпа. Съчетанието подчертаваше тъмните й очи. Седна отново в креслото. Заговорих, надмогвайки тихия стон на барабана на Айбин.

— В Южна Адриланка ли се връщаш утре?

— Да. Докато съм навън, ще работя, за да принудим Империята да освободи Кели и другите му хора.

— Смяташ ли, че можеш?

— Не виждам друг избор.

Помислих си за Императрицата, за оковите на необходимостта, с които беше овързана.

— Знаеш ли какво казват за притискането на един дзур в ъгъла?

— Да, знам. А какво казват за избиването на хиляди хора в една война, която изобщо не е наша работа? Какво казват за затварянето ни в техните тъмници? Какво казват за подлагането ни на глад, за да се предадем? Какво казват за стражата на Феникс, която ни бие и избива?

— Уместно.

— Утре ще съм навън целия ден.

— Така си и мислех.

— Лека нощ, Влад.

— Лека нощ, Коути.