Стивън Бруст - Феникс

— Всеки дом? — повторих. — Всеки дом?

— Да, баронет, всеки дом. Не знаехте, че джерег се вместват в тази схема, така ли? Но би трябвало — иначе защо да ги търпим? Джерег се изхранва от текла. Но по този начин те правят текла щастливи, като им осигуряват онези неща, които правят съществуването им по-леко. Нямам предвид селяните, имам предвид текла, които живеят в градовете и вършат черната работа, която никой от нас не би искал да върши. Това е справедливата плячка за вашия дом, баронет, защото ако те станат нещастни, градът губи своята ефективност и аристокрацията започва да се оплаква, и деликатният баланс на нашето общество се оказва застрашен.

Наклонът на коридора отново тръгна надолу и реших, че краката ми вероятно ще оцелеят.

— А тези хора — казах, — застрашаваха джерег. Поради което трябва да бъдат премахнати. Така ли е?

— Вашият дом смята така, лорд Талтош.

— Значи вие самата всъщност не сте убедена, че представляват заплаха за Империята?

Тя се усмихна.

— Не, не пряко. Но ако текла станат нещастни, ами, същото ще стане и с други. Ако над нас не беше надвиснала война, може би щеше да е без значение. Но сега може би ще ни е нужна по-голяма ефикасност от всякога, а да позволим най-големият ни град да се разпадне, точно в този момент, може да има ужасни последици за Империята.

Сетих се за една история, която веднъж ми разказа един текла, и за малко да й кажа, че щом текла са толкова адски щастливи, защо просто не вземе да стане една от тях, но се боях, че ще го приеме точно така, както си го мислех. Затова казах:

— Възможно ли е един джерег източняк да е от чак толкова голямо значение?

— Дали ще е важно за вашия дом, баронет?

— Не знам. Но за тях няма да е толкова важно, колкото за мен.

Минахме през някаква завеса и отново се озовахме в тронната зала. Чух струните на инструмента на Тоди, плача на този в ръцете на Дав-Хоел и монотонното потупване на барабана на Айбин. Придворните се кланяха и сякаш се кланяха на мен, което беше много смешно. Императрицата махна с пръст на някаква жена в цветовете на дома Йорич. Жената се приближи към Зерайка, а тя се намести на трона. Аз отстъпих назад.

— Тук и сега, заповядвам и искам освобождаването и пълната свобода за графинята на Лостгард Клефт и околности — обяви тя и проклет да съм, ако за малко не се разревах.

Двама дракони с каменни лица, и двамата със златните плащове на дома Феникс и с превръзки на челата със знака на дома Йорич, донесоха Коути до стъпалата на Крилото на йорич в Имперския дворец, на половин час път от мястото, където оставих Императрицата. Когато се появиха, прихванали я под мишниците, щях да ги сваля на място, но Лойош ме скастри. Пуснаха я на най-долното стъпало, отстъпиха, поклониха се рязко, обърнаха се едновременно и отново закрачиха нагоре, без повече да поглеждат назад.

Стоях на три стъпки от нея и напразно оглеждах за някакви следи от това, което е преживяла. Очите й бяха ясни и пронизващи, лицето й — мрачно, но не изглеждаше да е пострадала. Постоя малко така, после очите й се фокусираха върху мен.

— Влад, ти ли си отговорен за това? — Протегна дясната си ръка, в която държеше свит на руло пергамент.

— Предполагам. Какво е това? Помилване?

— Освобождение. Общо взето гласи: „Признаваме вашата невинност и гледайте да не я допускате повече“.

— Но поне си навън.

— Можех да изляза и по-рано, но не пожелах.

— Би трябвало да кажа, че съжалявам, но ще те излъжа.

Тя се усмихна и кимна с повече разбиране, отколкото бях очаквал.

— Може и да е за добро.

Свих рамене.

— И аз мислех същото, когато ти ме измъкна.

— Едва ли е същото.

— Може би не е. Как беше?

— Досадно.

— Радвам се, че не е било нещо по-лошо. Искаш ли да се приберем у дома?

— Да. Много. Искам да се изкъпя, да хапна нещо и после…

Изчаках.

— И после какво? — попитах след малко.

— И после отново на работа.

— Аха. Разбира се. Пеш ли ще повървим, или ще ни прилошава?

Тя помисли.

— Знаеш ли, преди Междуцарствието, когато телепортирането е било по-трудно, е имало текла, които печелели хляба си, като возели хората из града в конски и магарешки впрягове. Или понякога самите те се впрягали да дърпат малки каляски. Носели сбруи, като коне или магарета.

— Коне не обичам. А какво са магарета?

— Не знам. Разновидност на конете, мисля.

— Значи и тях не обичам. Виждам, че четеш история.