Стивън Бруст - Феникс

— Тук в Империята — рекох му, — на това му викаме балюстрада.

— Къде отиваш? — попита той.

— Сега ли? Да видя жена си. След това, ами, искам да ми направиш една услуга.

— Каква?

— Камъка Феникс, дето го носиш. Трябва ми.

Той се намръщи, но каза:

— Добре. Още е в онзи замък. Можеш просто да си го вземеш.

— Сигурен ли си, че няма да ти потрябва?

Той сви рамене.

„Сериозно ли си го решил, шефе?“

„Да“.

— Благодаря ти, Айбин.

— Няма нищо. Какво е това, дето го носиш?

— Това? Нося го, за да не ми прилошава, когато…

— Не, това.

— О, знак за имперска титла. Всъщност нищо не значи. Искаш ли го? В замяна на онова, дето ми го даваш?

— Не, благодаря. Къде отиваш?

Поклатих глава.

— Няма значение. А ти? Не можеш да се върнеш у дома.

— Не, поне засега. Все едно, тук ми харесва. Барабаненето е много по-примитивно.

Примитивно? Изсмях се, като се сетих за някои познати музиканти, които много щяха да се ядосат, ако го чуеха.

— Е, хайде. Може пак да те срещна някой път.

— Да.

— И, Айбин…

— Да?

— Мисля, че не беше прав за боговете.

— О? Защо?

— Мисля, че когато един бог направи нещо осъдително, то все пак си е осъдително.

— Тогава какво е бог?

— Не знам.

— Може би ще разбереш.

— Да. Може би. Може би ще разбера. Благодаря ти.

Той кимна признателно и отново засвири на балюстрада. Отидох до Йоричкото крило и разбрах, че трябва да почакам около час, докато приключат с бумащината, свързана с освобождаването на Коути. Лошо няма — бездруго трябваше да свърша някои неща. Отдалечих се от двореца и все още радвайки се на липсата на гадене, се телепортирах.

— Не можеш да ми го направиш това — каза Крейгар.

— Вече го направих.

— Няма да преживея и пет минути.

— Вече си го преживявал много по-дълго и не ти е за първи път.

— Онова беше временно. Влад, аз станах джерег, защото не можех да бъда дракон. Роден съм дракон, нали знаеш. И съм се опитвал да заповядвам по време на битка, обаче никой не ме забелязва. Не мога…

— Хората се променят, Крейгар. Ти вече си се променил.

— Но…

— Помисли за парите.

Той спря и каза:

— Вярно.

— Освен това имаш верността на всички, които работят тук. Знаят те и ти вярват. А и имам ли друг избор? Колко предлага в момента организацията за главата ми?

Каза ми и да си призная — впечатлих се.

— Според слуховете — добави той — искат да е моргантско.

— Съвсем логично — отвърнах спокойно, въпреки че потръпнах. Огледах кабинета си. Все още беше пълен с всички мои неща — мишена на стената, дрешника, на който бяха кацнали Лойош и Роуца, тъмните кръгове на бюрото, където обикновено слагах паницата си с клава, стола на колелца, изработен по специално направен от мен модел, и още какво ли не. Беше ми повече дом, отколкото домът ми.

— Изобщо ще можеш ли да се върнеш някога?

— Може би. Но дори и да е възможно, не съм сигурен дали ще го искам. А и да се върна? Можем да измислим нещо или мога да започна някъде другаде.

Той въздъхна.

— Трудно ще се работи тук без Мелестав.

— Мда. И без Пръчките.

Помълчахме няколко мига, от уважение към мъртвите. Все още не можех да мразя Мелестав, а Пръчките значеше много за мен. Мразя да умират приятели.

— Ще мога ли да се свързвам с теб? — попита Крейгар.

— Не.

— Къде отиваш?

— Не знам. Бил съм на изток, на юг е морето. Значи остават север и запад. Вероятно в някоя от тези посоки.

Той се замисли, после каза:

— Какво ще правиш с Южна Адриланка?

— За това не се безпокой. Тази територия ще я уредя по друг начин.

— Е, това поне е нещо.

Огледах отново кабинета си. Толкова много от живота си оставях в тази стая. Лойош прелетя до Крейгар, близна го по ухото и кацна на дясното ми рамо. Роуца кацна на лявото. Станах.

— О, и Крейгар, предай моето сбогом на Кийра Крадлата. Кажи й, че още съм й длъжник. От друга страна, очаквам, че ще може да ме намери, когато поиска.

— Ще й кажа.

— Благодаря ти. И късмет.

Телепортирах се.

Беше като репетиция на пиеса; все едно че режисьорът ми беше казал: „Направи онова парче, където се срещате на стъпалата на Йоричкото крило, само че този път го направи с повече хъс“. Този път тя ме прегърна силно, сякаш го правеше искрено. Аз също я прегърнах и се зачудих защо не реагирам по-силно. Лойош и Роуца хвърчаха наоколо и ни гледаха много внимателно.

— Разкажи ми — каза тя.

Стояхме там, сами на пустото стълбище. Вечерта бавно и усилено запълваше ъглите на двореца. Започнах. Разказах й всичко и докато го правех, се чудех на спокойния глас на този говорител, разказващ за революция, за убийства и интриги все едно, че няма нищо общо с всичко това. „Какво ли изпитва сега?“ — чудех се. Съжалявах, че не бяха намерили някой друг за ролята, някой по-способен да изрази чувство. А може би точно това беше ефектът, желан от режисьора, ако не и от сценариста.