Шърли Бъзби - Сърце за продан

— Ами, виждаш ли… Повечето от роклите вече са готови за проба…

— И вие искате аз да я заведа при модистката?

— Да, Морган, ако можеш да се намесиш…

— Добре — въздъхна Морган. — Още не знам как ще го постигна, но тя ще посети госпожа Добсън. Кога?

— В три часа, ако успееш да го уредиш.

— Разбрахме се — в три.

Докато разговаряше с майка си, нещата му се струваха прости, но сега не бе толкова самоуверен. Погледна часовника си, на чиято верижка все така висеше златното златно кръстче ни забеляза, че почти не му остава време до определения за проба час. Бе убеден, че тя ще протестира, но може би… благодарение присъствието на Джъстин…

Морган стана и се приближи толкова безшумно, че Леони не чу стъпките му. Прегърна я през кръста и целуна шията й.

Лерни подскочи, вбесена, че сърцето й предателски се разби. Морган прошепна в ухото й.

— М-мм! Следващия път, когато дойдем тук, ще оставим Джъстин у дома…

Леони за миг онемя. Една част от съществото й копнееше да отстъпи, но друга отхвърляше подобна мисъл, като обвиняваше Морган, че си играе с чувствата й.

— Не мога да оценя подобна забележка — каза тя най-после — Ако си въобразявате, че това, което се случи тук, ще се повтори — жестоко се лъжете!

— Така ли?

Хвана ръката й и я принуди да се обърне към него. Тя го погледна решително. Срещна развеселените му, дръзки очи и това съвсем не й хареса.

— Да, точно така — потвърди тя. — Ние се договорихме, че нашият брак няма да бъде истински. И това споразумение е подкрепено с вашия подпис… Ако употребите сила, ще потърся съдействието на правосъдието и за това!

— Хайде де! Вие наистина споменахте такова нещо. Трябва да ми покажете това споразумение тези дни… настоявам. Страхувам се, че слабата ми памет отново ми изневерява.

— Късата памет е много удобно извинение, господине! И често прибягвате до нея.

— Нали?

— Подигравайте се, но няма да ви е толкова весело, когато съдията Денджърмонд ви задължи да възстановите зестрата ми.

— Е, значи й за двамата не остава друго, освен да изчакаме…

Леони щеше да продължи, но Джъстин излезе в този момент от водата. Тя се зае да го подсуши и да го облече. Разговорът спря дотук.

Качиха се в каретата. Леони стоеше скована, с вперен поглед право пред себе си. Не се отпусна, дори когато видя къщата в далечината.

Но когато забеляза, че Морган отминава къщата, без дори да задържи препускащите коне, тя се завъртя нервно на седалката.

— Нова изненада ли? — запита.

— Не съвсем — отговори Морган, без да изпуска пътя от очи. — Едно неизбежно посещение е по-точното определение.

— И при кого е това „неизбежно посещение“? — високомерно подметна Леони.

— При шивачката, представете си…

Леони настръхнала замълча. В каретата настъпи такава заплашителна тишина, че дори Джъстин я усети. Той въпросително погледна майка си.

— Притеснявате ли се от нещо, мамо? Не искате ли да дойдете с нас при шивачката?

— Разбира се, че не, миличък — отговори Леони, като с усилие овладя гласа си. — Просто баща ти трябваше да ме уведоми предварително…

— Щях да го направя — прекъсна я Морган, — но ако ви бях казал, щяхте да намерите някакво извинение и да откажете.

— Защо, мамо? — попита Джъстин. — Не харесвате ли шивачката?

— Не, не, скъпи, шивачката ми е много симпатична — отговори Леони. — Само че имах други планове за този следобед.

— Нещо по-интересно ли, мамо? — настоя Джъстин.

Леони нервно се размърда, но отново се овладя.

— Вече не си спомням — промърмори уклончиво тя.

— Е, тогава ще дойдете с нас — заяви доволно Джъстин.

Морган сдържа смеха си. Леони го изгледа вбесена, но трябваше да се овладее. Останалата част от пътя премина спокойно.

Госпожа Добсън живееше в покрайнините на града. Къщата й бе малка и кокетна, с бяла ограда, по която пълзеше зеленина.

Морган завърза конете и помогна на Леони да слезе. Той усещаше раздразнението й и стисна устни, за да прикрие усмивката си. Очевидно малката госпожа не обичаше да бъде насилвана и да й налагат чужда воля.

— Госпожа Добсън е много приятна жена — прошепна той в ухото и. — Не трябва да се страхувате от нея.

Леони упорито отбягна погледа му и дори веселото бърборене на Джъстин, не успя да намали ожесточението й. Детето подскачаше около Морган, без да си дава сметка за искрите, които прехвърчаха между възрастните.

Като осъдена на смърт Леони се остави да я въведат в салона на госпожа Добсън. Стаята бе приятна, с широки прозорци, пъстроцветни памучни завеси и плътен вълнен син килим на пода. Приятен аромат на смола се разнасяше от паркета, а мебелите от дъб бяха лъснати до блясък.