Шърли Бъзби - Сърце за продан

Само от бегъл поглед към кейовете Морган разбра, че единственото разрешение е те да се съборят до основи и на тяхно място да се издигнат нови. Що се отнася до пътя, той бе истинско бедствие. Морган реши още утре да наеме група кантонери, които да го поправят, за да бъде проходим.

И чак когато наближиха замъка, Леони започна да показва признаци на неудобство.

— Ние не можехме да отделим и цент за поддръжката на къщата. Повече от двадесет години — каза тя, като в гласа й странно се преплитаха смущение и високомерие. — Не го забравяйте!

Това бе единственото обяснение, което тя благоволи да даде на Морган, за да избегне каквато и да е забележка относно развалините. Но докато се подготвяше да посрещне реакцията на Морган при вида на крепостните стени, ноктите й потъваха в дланите.

Пътят рязко свърши и замъкът Сент-Андре изплува в златистата светлина на слънцето. Сърцето на Леони подскочи чак в гърлото й и очите и се напълниха със сълзи. За нея това бе най-красивата къща на света въпреки щетите, нанесени от годините. Тя се опияняваше от всеки детайл, който засилваше очарованието на сградата — големите двойни врати, подсилени със сводове, островърхият покрив, украсен с фигури на седнали кучета, перилата от ковано желязо, изящната извивка на стълбището, оформено като конска подкова. Какво значение имаше, че липсваха капаци на прозорците, че боята се беше олющила, че улуците са изкривени или че бурените са завладели всичко. Това бе нейният дом и тя се бе борила прекалено дълго, за да го спаси. Обичаше го страстно, за да се изплаши от тези дреболии. Как дори за миг бе могла да си помисли да го пожертва? После Леони преглътна мъчително. Ако трябваше да направи своя избор между Сент-Андре и Морган, нямаше да се колебае дълго. Наистина обичаше замъка, но Морган бе любовта в нейния живот. Без него нищо друго нямаше особено значение.

Морган спря конете пред входа и разгледа фасадата. Лицето му бе замислено. Видя олющената боя, рухналото стълбище, счупените перила, откачените капаци на прозорците и цялостната разруха на имението. За миг се изкуши да се обърне и да пришпори конете обратно към Ню Орлиънс.

Но Морган разбираше, че подобна постъпка завинаги ще унищожи крехките отношения с малкото гордо създание, което стоеше до него. Той се вгледа по-внимателно в старата сграда. И чак тогава замъкът започна да упражнява върху него изключителното си въздействие. Морган забеляза изящната архитектура, красотата на дървените колони, които поддържаха горния етаж. Преди години къщата сигурно е била прелестна. Прилепените към основната сгради павилиони, украсени с колони, не нарушаваха чистотата на линиите. После Морган плъзна поглед към величествения естествен декор — огромни дъбове, от които се спускаха завеси мъх; кедри с устремени към небето корони; магнолии, покри ги с разцъфнали цветове… И тогава прецени, че мястото крие огромни възможности.

Докато той откриваше прелестите на имението, изпитваше странното усещане на някакъв вид завръщане в бащиния дом. Като че ли неговите странствания го бяха водили към тази едничка цел… Към една единствена жена… Силата на завладяващото го усещане за пълнота го смути. Все едно къщата подръпна някаква струна, скрита в дълбините на душата му, и пробуди мечтите, които той мислеше, че е погребал завинаги… дори бляновете за щастие…

Леони не можеше да чака повече и агресивно попита.

— Е, какво мислите?

Съзнанието на Морган до такава степен бе завладяно от полузабравени копнежи, че той се стресна и приглушено отговори.

— Мисля, че всичко е прекрасно… или че по-точно ще бъде прекрасно…

Лицето на Леони грейна.

— Наистина ли, господине? — весело възкликна тя.

Лукава светлинка озари очите му и той прошепна нежно.

— Пак ли забравихте, че се казвам Морган?

Леони се изчерви, но не пожела да изостави темата.

— Нали е красив?

— Много! — потвърди Морган, без да сваля погледа си от нея.

— Елате! Ще ви покажа всичко — каза тя и скочи на земята, без да изчака помощта му.

Морган завърза конете и я последва.

— Ето хамбарите — обясни тя. — Тук са конюшните… Там долу е градината, а по-далеч…

Те единодушно оставиха разглеждането на къщата за най-накрая. Морган внимателно започна да изкачва продънените стъпала и лекомислено отбеляза.

— Истинско чудо е, че не сте си счупила врата по проклетото стълбище.

Леони рязко се извърна към него, погледна го и възрази.