Шърли Бъзби - Сърце за продан

Лефор се почувства неловко.

— Господин Морис не прилича на баща си.

Морган сметна, че това си е чисто извъртане, но запази този извод за себе си.

— Няма значение — каза. — Важното е да получа възможно най-рано полицата.

Лефор кимна.

— Утре следобед тя ще бъде ваша. Знам, че господин дьо Ла Фонтен е в града и ще изпратя един от сътрудниците си да го уведоми за сделката. Ще имам нужда единствено от подписа ви за окончателното оформяне на документите. Това ли е всичко за днес? — разтревожено добави посредникът.

Морган сдържа усмивката си, като си представи каква физиономия ще направи бедният Лефор при новото му изискване. И наистина лицето на посредника се издължи, като чу намеренията му.

Няколко минути по-късно Морган излезе от кантората на Лефор, но с приближаването му към страноприемницата усмивката му се стопяваше. Въпреки взетите мерки нищо на практика не се бе променило. Леони бе все още съпруга на Ашли и ако Морган се помъчеше да и обясни положението, тя със сигурност нямаше да му повярва. Впрочем самият той трудно се ориентираше в този лабиринт. „Само ако се бях сетил по-рано за пътуването на Ашли до Ню Орлиънс. Поне нямаше да стигам до крайности.“ Резултатът щеше да бъде същият, но цялото семейство Слейд щеше да застане зад Леони срещу Ашли, а недоверието, което отравяше отношенията им, никога нямаше да се породи.

Морган въздъхна, после по лицето му се мярна бегла усмивка. При спомена за сгушената в прегръдките му Леони, той не можеше да съжалява за всичко, случило се в Начес. Знаеше, че дори ако не бяха живели заедно в Малкия Боньор, той щеше да се влюби в нея.

В този момент Ашли ругаеше неудобството на каютата, която си бе избрал. При тръгването тя не му бе направила впечатление на необитаема, но след цял месец в открито море и още две седмици път пред него, той бе в отвратително настроение. Дори мисълта за богатството, което щеше да грабне, като се върне в Европа с жена си, не успяваше да го разведри. Той проклинаше времето, морето, кораба и се взираше в хоризонта, като една понасяше пътуването.

„Дано открия без особен труд малката кучка! Ами ако е побягнала с някой скитник?“ О, не! Бе невъзможно тя да се е закопала в старата плантация с надеждата, че той ще сдържи думата си и ще пристигне да върне зестрата й. След като се бе опитала да го изиграе. „Каква глупачка!“

Той си представи за миг, че в крайна сметка тя е успяла да срещне истинския Морган. Избухна в смях, като си представи смущението и объркването, причинени от появата й. И ако не изпитваше такава належаща нужда от собствените си съпружески права, самият той би уредил подобен сблъсък, само и само да постави Морган натясно.

Морган се измъчваше. На няколко пъти се бе опитал да заговори, но студенината на Леони всеки път спираше думите на върха на езика му. Той не й се сърдеше. „Достатъчно зле се отнасях с нея — мислеше си той, като се приготвяше за лягане. — Утре всичко ще се оправи. Ще се държа така, както трябваше още от самото начало!“

Леони не смяташе, че утрешният ден може да й донесе особена радост. Наистина на вечеря Морган се бе държал прекрасно, но мисълта за предстоящата раздяла я вцепеняваше от болка и тя не пожела да се присъедини към опитите му за сдобряване. След като той бе решил да я изостави, тя предпочиташе да ускори сбогуването.

На следващия ден Леони се събуди изморена и отчаяна. Облече се с усилие. Мечтаеше единствено да остане сама, за да даде пълна свобода на сълзите си. Но тя бе боец: така че се насили да се усмихне и се присъедини към Морган на двора.

Утрото бе слънчево, по ясното небе нямаше никакъв знак, предвестник на дъжда, който щеше да се изсипе по-късно.

През лятото госпожа Брос сервираше закуската във вътрешния двор, застлан с плочки. Масите и столовете бяха наредени под сянката на огромен дъб, а многобройни цветя весело растяха навсякъде. По стената от едната страна на къщата се спускаха бледолилави глицинии, розови камелии гордо изправяха главичките си, а червеният здравец танцуваше под ласките на бриза, който раздвижваше задрямалия въздух.

Но Леони нямаше очи за красотата наоколо. Тя мислеше единствено как да приключи въпроса със зестрата си. А след това Морган нямаше да има нищо общо със Сент-Андре. Тя щеше да се оправи сама. Както преди той да започне да си играе с живота й. Щеше да започне отново. Сама. Това бе всичко.

Леони едва бе седнала и, без да обръща внимание на болката, която раздираше сърцето й, заговори.