Шърли Бъзби - Сърце за продан

— Надявам се — каза той без особен ентусиазъм. Със сигурност Лефор не проумя как жена му може да го укори, че се е намесил в нейните дела.

— Поздравявам ви за експедитивността — добави Морган. — Надявам се, че и другите операции ще бъдат толкова успешни.

— Прехвърлянето на парите ще се осъществи тази сутрин. А колкото до другата работа — вече се свързах със сегашния собственик на земята и той е съгласен да продава… Особено на цената, която предлагате…

Морган пъхна документа в джоба си и се сбогува.

Леони го очакваше с малка плетена кошничка в ръка. И след пет минути те бяха на път към замъка Сент-Андре.

По пътя Леони свенливо понита.

— Свършихте ли работата си?

— Да, сигурно ще сте доволна от резултата.

— Защото излизането ви тази сутрин е свързано със зестрата ми? — попита тя с последни останки от недоверие.

— Ами надявам се, че утре ще възстановя зестрата ви. Но във всички случаи ще получите потвърждение за прехвърлянето на сумата във вашата сметка.

— Наистина ли? — възкликна Леони, като се радваше, но не смееше да повярва.

— Но да, разбира се. Господин Лефор ме увери, че утре банковата операция ще бъде осъществена.

— Господин Лефор ли е вашият търговски посредник? — попита Леони.

Морган кимна утвърдително.

— Колко странно! — каза тя. — Знаете ли, че той се занимаваше и с делата на дядо ми?

— Вчера ми каза.

Леони поклати глава.

— Колко е малък светът! — отбеляза тя.

Замълчаха. В главата на Леони бушуваха противоречиви мисли. Най-после тя щеше да откупи ипотеката на замъка Сент-Андре. И така да осъществи мечтата си да го запази за Джъстин. И все пак нещо я тревожеше. Имаше ли право да подхранва мечтата за спасяване на плантацията? Преди няколко дни бе мислила, че ако наистина. Мо_рган пожелае да нормализират отношенията си, зестрата й може да представлява наследството на Джъстин. Но сега отново я измъчваха съмнения.

Тя изчисли наум какво ще й остане, когато освободи ипотеката. В действителност нямаше да е много, едва щеше да стигне за издръжката на малкото й семейство. „Пак съм в капан — въздъхна тя. — Ще бъде глупаво да похарча тези пари, за да спася плантацията и може би някой ден Джъстин дори няма да ми бъде благодарен. И все пак… Ако той се влюби в имението така, както аз самата го обичам…“

Тя въздъхна отново. Как можеше да вземе решение вместо едно петгодишно дете?

От друга страна Морган за момента бе очарователен, но нищо не й гарантираше, че той отново няма да се промени. Тя се страхуваше от обичайните резки обрати в поведението му.

Морган я наблюдаваше с крайчеца на окото си, учуден от липсата на ентусиазъм.

— Не мислите, че съм направил всичко необходимо, за да върна зестрата ви, така ли? — попита той. — Наистина не съм ви дал досега основания да ми вярвате, Леони, но ви давам думата си, че утре ще получите парите си.

— О, вярвам ви — възкликна тя. — По-точно, не съм си и помислила, че може да ме излъжете.

Морган оцени хитростта й.

— Не лъжа, малка магьоснице, но ако ми вярвате, защо тогава сте толкова умислена? Струва ми се, че държахте на зестрата си повече от всичко на света…

— Вярно е… само че преди да тръгна за Начес всичко изглеждаше толкова просто. Имах нужда от тези пари, за да спася собствеността си и бях решила да ги получа на всяка цена. Щях да се издължа на господин дьо Ла Фонтен, а след това Джъстин, аз и останалите щяхме да продължим живота си както преди. Но нищо не стана така, както си мислех…

— Съжалявате ли? — попита нежно Морган.

— Не знам — призна чистосърдечно тя.

— Искате ли да оставим настрана проблемите поне днес? — предложи той. — И да изживеем мига такъв, какъвто е.

Леони наведе глава. Морган бе прав. Часът не бе подходящ за решения. Тя щеше да види отново любимия си дом, придружена от мъжа, когото обожаваше. Не искаше да мисли за нищо друго, за да може да изживее изцяло радостта си.

Когато Морган тръгна по пътя, който водеше към замъка, бе почти два часът. Колкото повече наближаваха плантацията, толкова нетърпението на Леони нарастваше. С детски възторг тя показваше на Морган познатите й ориентири — едва мяркащите се през завесата от зеленина съседски къщи, малкото блато, в което ловеше риба, изгнилите останки от кейовете, издигащи се от мътните води на Мисисипи.

Леони не потърси оправдание нито за окаяното състояние на кейовете, нито за коловозите, които бяха издълбали пътя. По този начин тя не даде на Морган и най-малката възможност да критикува, а и той внимаваше особено много да не подметне някоя неуместна забележка. Леони му показваше забележителностите на имението си с гордост и радост, които го забавляваха и разнежваха едновременно.