Шърли Бъзби - Сърце за продан

— А детето? Наистина ли сте убеден, че бракът не е консумиран?

— Напълно — заяви Морган. — Самата Леони ми каза. Но не иска да говори за бащата на сина си. А ако той е Ашли… тя няма никакво основание да отрича — напротив.

Рамей се облегна назад.

— Детето усложнява нещата — промълви замислено гой. — Все пак мисля, че може да намерим решение на този проблем. Но да се спрем на първия въпрос. Като се вземат предвид обстоятелствата, няма да е трудно да се разтрогне брака. Но процедурата отнема доста време. И ще бъде невъзможно да скрием безчестието на братовчед ви. Естествено, в такива случаи жената понася всички последствия. Можете ли да понесете името ви да се носи навсякъде? Не, приятелю, колкото и да се дуелирате, пак няма да спрете злите езици.

— Какво предлагате тогава? — попита Морган.

— Засега ви съветвам да оставите нещата така. Кажете й истината, ако искате, но не споделяйте с никого друг. Ако нещата останат между нас, може би ще успеем да се измъкнем от неудобното положение с минимални неприятности за всички. С ваше позволение ще поговоря с отец Антоан, за да разбера дали е възможно да се започне процедура пред църквата. С изключение на нас, ще информираме само него за това присвояване на личност.

Морган призна уместността на съветите му и наведе глава. Но яростта бушуваше в душата му. Не. Ашли нямаше да вземе Леони. Той щеше да го убие… бавно и с удоволствие…

— Оставям нещата във ваши ръце — каза Морган, преди да се сбогува с Леон Рамей. — Ако ви потрябвам, изпратете ми съобщение или в страноприемницата на госпожа Брос, или в замъка Сент-Андре.

След това Морган посети своя търговски посредник. Тъй като по-голяма част от продукцията на Боньор се изпращаше от пристанището на Ню Орлиънс, семейство Слейд бе много известно в търговските среди.

Господин Лефор бе на около петдесет години, суров и прагматичен. Бе убеден, че най-големият син на Матю Слейд не може да го учуди с нищо. Наистина човек можеше да очаква всичко от един джентълмен, който доброволно прекарва две години от живота си сред диваците. Но въпреки това, когато Морган му нареди да прехвърли голяма сума злато от неговата сметка в сметка на името на жена му, той се ококори.

— Но… но, господин Слейд! Не е ли малко прибързано! Нямам право да ви казвам какво да правите с парите си, но имам право да ви посъветвам, че не е разумно да се доверява подобна сума на една жена?

Морган тъжно се усмихна. Представи си какви усилия е коствала на Леони издръжката на малкото й домочадие през всички тези години на сурова борба с мизерията…

— Повярвайте ми, господине — заяви той. — Тази млада дама е напълно способна да ръководи собствените си дела.

Лефор недоверчиво вдигна рамене.

— Много добре, господине. Мога ли да направя нещо друго за вас?

Морган се замисли за момент. Той можеше просто да остави Леони. Тя щеше да използва парите, за да се издължи на Морис дьо Ла Фонтен, но нещо в него се противеше на тази възможност.

Морган изпитваше силен стремеж да поправи несправедливостта на съдбата, да извърши нещо, което да докаже на Леони, че не всички мъже са безскрупулни негодници и каза.

— Някой си Морис дьо Ла Фонтен притежава ипотека за собствеността на моята съпруга — замъка Сент-Андре. Или по-точно за това, което е останало от него. Искам незабавно да откупя ипотеката.

Лефор си представи всички пари, които се изплъзваха от мъдрото му управление и нервно започна да мести документите по бюрото си.

— Искате да кажете — освен прехвърлянето на сумата в сметката на името на съпругата ви?

— Точно така. Покритието достатъчно ли е?

— Разбира се, че не ви липсват средства, господине.

— В такъв случай няма да срещнете затруднения при двете операции, нали?

— Всичко ще бъде готово след няколко часа — сухо заяви Лефор.

— Толкова бързо?

Лефор се усмихна с израз на превъзходство.

— Клод Сент-Андре бе мой клиент, както и семейство дьо Ла Фонтен. Морис дьо Ла Фонтен дойде при мен в началото на месеца заради ипотеката Сент-Андре. Искаше да продаде имението възможно най-бързо, но досега не успя да намери купувач. Така че ще бъде много доволен, че съм уредил работата.

— Ясно. Изглежда този дьо Ла Фонтен не е много склонен да почака парите си.

— Моля? Страхувам се, че не разбрах.

— Ла Фонтен е обещал на жена ми, че ще й даде едномесечна отсрочка, за да може тя да откупи собствеността си. Тя мислеше, че той ще почака до първи юли.