Шърли Бъзби - Сърце за продан

— Аз не ви обичах — продължи Леони. — Смятах, че е несправедливо да взимате моята зестра, която можеше… и още може да спаси дома ми… А вие още през първата брачна нощ нарушихте думата си. Опитахте се да се възползвате от мен…

Яростна ревност разкъса Морган и той стисна зъби.

— И… успях ли? — попита той със затаен дъх.

Леони се усмихна.

— Не, не успяхте. Задържах ви на разстояние с пистолета на дядо. Бяхте полудял от яд! Наистина ли не си спомняте?

Морган усети как огромна тежест се смъква от плещите му — отговорът доказваше, че тя не може да бъде съучастничка на Ашли. Той поклати глава.

— Не, нищо не помня.

Разговорът секна и всеки потъна в собствените си мисли. Но в тишината помежду им вече нямаше враждебност.

Леони не можеше да си обясни внезапната промяна на Морган относно въпроса за зестрата й. Тя желаеше толкова силно тези пари, от толкова дълго време, че остана изумена от констатацията — щеше да се откаже от тях с радост, само ако Морган й признаеше, че я обича и желае да я задържи до себе си. За нещастие това едва ли бе възможно. Първо, той никога не бе държал да се жени, така че едва ли би променил мнението си, само защото се бе уверил, че тя е негова законна съпруга.

Морган бе погълнат от собствените си размисли. Той се опитваше да предвиди последствията, които постъпките на Ашли можеха да повлекат, но бе толкова щастлив от доказателството за невинността на Леони, че не успяваше да се съсредоточи. От самото начало тя бе казвала истината, поне такава, каквато беше според нея. Морган изпитваше такава радост, че едва сдържаше желанието да се смее, да вика и да сподели възторга си с целия свят.

Внезапно съвестта му го загриза. Та той я бе обвинявал в най-гнусни престъпления.

Дори когато Леони разбереше, че и двамата са станали жертва на едно нищожество, щеше ли да успее да намери в сърцето си основания да му прости? Можеше ли да се научи да го обича?

Морган помогна на Леони да слезе от каретата и я придружи до апартамента. Страноприемницата — дълго двуетажно здание — някога бе използвана като хотел. Тесните прозорци бяха защитени с черни капаци, а стените бяха боядисани в бяло. Широка външна тераса обикаляше фасадата.

Морган и Леони бяха наели приятен апартамент на втория етаж. Двете просторни спални бяха разделени от стая, която съдържателката помпозно наричаше „салон“. Съдейки по собствените си разбирания, Морган се изкушаваше да повярва, че мястото е било предназначено за тоалетна стая, но тъй като по-голямата част от апартаментите не притежаваха такъв „салон“, той се примири.

— Надявам се, че апартаментът ви харесва? — каза той на Леони.

Вглъбена в мислите си, Леони не бе обърнала никакво внимание на обстановката. Но кимна разсеяно.

— Много е приятен — учтиво отговори.

„Какви глупости! — горчиво си каза тя. — Произнасям учтиви фрази, когато умирам от желание да изкрещя, че го обичам. Какво значение има къде сме… стига и той да ме обича!“

Морган забеляза тъгата, която забулваше лицето й, и внезапно запита, като се заблуди за причината.

— Джъстин много ви липсва, нали? Несъмнено затова изглеждате толкова унила?

— Да, ужасно ми липсва — призна Леони с многозначителна усмивка. — Ще останем ли още дълго тук?

Объркващ въпрос! Морган още не можеше да се опомни от посещението при отец Антоан и бе неспособен да подреди мислите си. Трябваше да премисли още много подробност, а с изключение на това, че бе изяснил за себе си невинността на Леони, дори не бе започнал.

— Не знам — промърмори той. — Може да се наложи да останем няколко седмици…

Той спря, като внезапно осъзна до каква степен Леони се отвращава при възможността да се завърне в Малкия Боньор. Къщата бе изпълнила своята задача но отношение на Морган. В действителност той никога не бе възнамерявал да се установява в Начес и се бе настанил в Малкия Боньор, само за да осъществи плана си как да прекрати това, което тогава беше убеден, че е разиграване на комедия. В никакъв случай не смяташе да прекара там останалата част от живота си. А Таузент Оукс… Гримаса разкриви лицето му — Не! Таузент Оукс принадлежеше на миналото и цялата прелест на имението бе угаснала заедно с любовта към Стефани.

— Къде желаете да живеете? — попита тревожно той.

Леони усети как сърцето й се свива. Всичките й надежди се стопиха. Несъмнено той смяташе да се отърве от нея веднага, след като върне зестрата й, дори може би още по-рано. Тя събра цялата си смелост, усмихна се насила и отговори.